Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Спрях, защото не виждах нищо. Роза се блъсна в мен и ме хвана за ръката, за да не падне. За първи път обаче тя не каза нищо, а и продължи да ме държи дори след като възвърна равновесието си. Отнякъде долетя странен писклив звук, като тези, които издават прилепите в мрака.

— Какво е това? — прошепна Роза колкото се можеше по-тихо.

— Може би идва от някой спящ? — отвърнах й аз. — Хората издават много странни звуци, когато спят.

Беше ни трудно да определим откъде идваше шумът. Аз внимателно вдигнах крак и направих стъпка напред, а после и още една. Все още нищо не виждах. Вървях с една ръка напред и търсех стената с другата.

Пръстите ми докоснаха някаква дървена стена, а след нея — парче плат. Завеса. Чух, че звукът, наподобяващ писукане на прилеп, идваше от стаята зад нея. Не приличаше на гласа на Дина, но може би вътре имаше още някого. Аз внимателно дръпнах завесата настрани и проврях глава в стаята. Тук бе малко по-светло, защото един от капаците бе отворен. Видях някакво тяло на леглото. Тялото беше твърде голямо и грубо, за да принадлежи на Дина.

Точно тогава звукът секна. Спрях и застанах неподвижно. „Спи си — помислих си аз — тук няма никого“. Мъжът в леглото се размърда, но нямаше други признаци да се е събудил. Аз пуснах завесата много, много бавно и се върнах назад до стълбата заедно с Роза. Ние слязохме няколко стъпала надолу, спряхме и се ослушахме. Горе продължаваше да бъде съвсем тихо.

— Не мисля, че Дина е там — казах аз колкото се може по-тихо, съвсем в ухото на Роза.

— Та ние погледнахме едва зад една завеса — възрази тя. — Ами ако има още стаи?

— Това не бе слугиня — рекох аз. — Това бе войник от Ордена на дракона.

— И какво от това? Може би я пази?

— Е, тогава това е един доста небрежен пазач.

За момент си помислих, че Роза ще продължи да настоява. Но после тя въздъхна, съвсем плахо и примирено.

— Къде ще търсим тогава? — попита тя.

— Мислех си за нещо — отвърнах аз. — Може би не трябва да отваряме всяка срещната врата. Може би трябва да търсим тази, която е заключена.

Открихме една заключена врата в коридора на първия етаж — врата, заключена явно отвън, защото ключът все още бе в ключалката.

— Това трябва да е — казах аз и изведнъж гърлото ми пресъхна. — Кого другиго биха заключили?

— Отвори я — рече ми Роза нетърпеливо. — Не стой така, отвори я!

Аз отключих вратата и я отворих.

Вътре бе почти толкова тъмно, колкото и в таванските стаи. Тук, разбира се, имаше прозорци — големи прозорци с истински стъкла, но повечето бяха закрити от плътни завеси. А подът бе покрит с килими, дебели вълнени килими, в които краката ти потъваха, сякаш в трева.

Аз стоях неуверено на вратата и се опитвах да огледам наоколо. Не приличаше на стая, която някой би дал на пленник. Но вратата беше заключена. А и кого другиго биха затворили вътре иначе?

Видях голямо легло с плътен балдахин.

— Дина? — прошепнах аз плахо. Никой не отговори. Дръпнах балдахина, но леглото бе празно.

И тогава я видях. На миндера до прозореца, наполовина скрита зад едната от тежките завеси. Веднага разбрах, че беше тя, макар че единственото, което виждах, бе силуетът на едно свило се момиче в дълга, бяла нощница.

След три крачки я доближих. Застанах до нея, но не посмях да я докосна, сякаш се страхувах, че ръката ми ще мине през тялото й, като да беше призрак.

— Дина…

Тя отвори очи и замига сънено.

— Давин — рече тя съвсем спокойно, сякаш бе напълно нормално да съм там. — Вече… — и изведнъж застина и се събуди окончателно. — Давин!

Тя скочи, прегърна ме през врата и ме прегърна толкова силно, че за малко да остана без дъх. Забелязах, че беше отслабнала, но иначе не изглеждаше да й бяха сторили нещо.

Не мога да обясня какво беше усещането. Може би като да се събудиш от страшен кошмар. Сякаш душата ми бе разкъсана на хиляди парченца, които сега отново се сляха в едно цяло. И в същото време, в същото това време усетих, че съм й страшно ядосан. Не ме питайте защо. Сякаш всичко това, всички ужасни неща, през които бяхме минали аз, мама, Мели и Роза, сякаш всичко това бе по вина на Дина.

— Къде беше? — изсъсках аз, като същевременно я притисках, сякаш ме бе страх, че ще избяга от мен. — Осъзнаваш ли колко ни уплаши?

Тя си пое дъх. Като че изхлипа.

— Не бива да ми се караш — рече Дина със сподавен от плач глас. — Давин, не бива да ми се караш…

В този момент аз, разбира се, се почувствах като най-големия идиот на света и най-ужасния брат. Когато най-накрая я намерих след всичко, което бе преживяла, единственото, което направих, бе да я разплача.