Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Всички синове на граф Артос са мъртви — рече той. — Затова сега внуците му трябва да се борят за властта и вероятно нещата тук ще се променят. Може би ще получим по-добро Дружество и други училища — училища, които не отмъкват хорските деца и не ги отчуждават.

Лицето му се сви в болезнена гримаса. Нямаше съмнение, че мислеше за Маркус.

— Нико, ти можеш да помогнеш. Разбираш от деца и преподаване.

Но Нико поклати глава.

— Мисля, че е най-добре ние да продължим напред.

— Сега, когато отровната змия е мъртъв, може да се приберем вкъщи — рече Давин.

— Престани да го наричаш така — рече му мама. — Той все пак бе баща на Дина.

— Добре де, Сезуан. Не можем ли? — копнежът в гласа му бе толкова силен, че почти не можеше да го скрие.

— Можем — отвърна му мама. — Да се прибираме у дома.

В Хьойландет вече бе настъпила есен, когато се прибрахме. Дните все още бяха топли и слънчеви, но нощем застудяваше. На ябълковите дръвчета зад къщата висяха седем жълто-червени ябълки, а крехките клонки, на които се държаха, ги правеха да изглеждат огромни.

Салан ужасно се зарадва да ни види. Всички ни, но струва ми се — най-вече мама. Учителят Маунус се втурна към нас откъм къщата на Мауди, със зачервено от бързане и радост лице, веднага щом узна, че Нико се е завърнал. Всъщност доста хора минаха да ни „поздравят“ първите дни, след като се прибрахме. Пролича си, че им бе липсвала тяхната билкарка. А сигурно бяха доста и онези, които се радваха да си върнат и Жрицата на срама.

Няколко дни след като се прибрахме аз седях на колене в зеленчуковата ни градина и вадех цвеклото — трябваше да го приберем, преди да се застуди. Може би затова Нико и Давин не ме забелязаха, а като чух за какво си говореха, съвсем се сниших, притихнах и се заслушах.

— Кога възнамеряваш да започнеш отново да ме гледаш в очите? — попита Нико.

В началото Давин не отговори. След това избухна, в гласа му имаше толкова гняв и горчивина, че аз се стреснах.

— Ти вероятно ме смяташ за злодей.

— Не.

— Стига си лъгал. Видя ме… видя как паднах в краката му. Видя ме да целувам ужасния пръстен с драконите. И аз… аз ти отмъкнах бокала. Въпреки че можеше да освободиш Мира.

— Давин, аз бях с теб в залата на шепота. Знам какво е.

— Но ти не целуна дракона!

— Не, но и не раних граф Артос, а ти го стори.

Настъпи кратка тишина. После Давин рече колебливо:

— Да, направих го, но…

— Не им позволи да победят, Давин. Замислял ли си се какво означава това? Когато Сезуан прати съня на пленниците… Да не смяташ, че това нямаше значение? Те знаеха, че сред тях има поне един, който не се бе оставил да го пречупят. Маша каза, че половината нощ са тропали с оковите.

Отново настъпи тишина. Стоях на колене в зеленчуковата градина с кални ръце и не смеех да дишам. Давин бе премълчал доста неща!

— Няколко пъти го сънувах — рече брат ми изведнъж, много тихо.

— Аз също — рече Нико. — Чувам ужасните гласове, които шептят ли, шептят. А понякога, когато се събуждам, все още мога да видя кръв по ръцете си. Трябва да минат няколко секунди преди да изчезне.

През двора полетя камък. Сигурно Давин го бе ритнал.

— Мисля, че разбирам защо не обичаш мечове — рече брат ми.

Нико се изсмя.

— Е, най-накрая. Но всъщност… всъщност си мислех нещо. Ти веднъж ме попита дали искам да ти помогна да се упражняваш.

— Да. Но ти не искаш.

— Май размислих. Може да тренираме от време на време, ако имаш желание.

Мисля, че Давин бе шокиран. Във всеки случай мина известно време преди да отговори.

— Благодаря. Много бих искал.

„Ха така“ — помислих си аз и продължих да вадя цвеклото от влажната земя. Явно Нико и инатливият ми брат се бяха сприятелили. Кой би повярвал?!

Никой освен мен и мама не знае за дара на змията. Никога не говорим за това, а аз така и не го споделих дори и с Роза. Татковата флейта лежи в раклата под леглото ми. Не съм я докосвала, откакто я прибрах, нито съм свирила на нея, след онзи път със змията. Не смея. Не искам. Но нямам сили и да я изхвърля. Тя е единственият подарък, който получих от баща си. А и преди време тази флейта извая мост от лунна светлина над драконовия ров и дари кураж на пленници и ученици да мечтаят. Дари им и смелост, за да напуснат мрачната крепост на графа.

Плавун е мъховидно, вечно зелено растение, което се разстила по горската земя на дълги един до два метра ластири с фини, тънки коренчета. От ластарите израстват много меки на пипане, разклонени стъбълца с дължина от седем до десет сантиметра. — Б.пр.