Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Пробив — изкрещя Герик. — Пълним се с вода.

— Ами запуши го тогава, по дяволите — извика му Маша.

— С какво?

— С парцал, с ризата си, със задника си, все ми е едно, просто спри теча!

— Тя си играе с нас — рече Нико през зъби. — Няма нужда дори да използва пастта си, стига й да разбие лодката и след това да ни събере, както си иска.

Мира плачеше.

Давин ме хвана за ръката. Бе топъл, сигурно защото аз бях леденостудена.

— Ами това? — попита той и посочи флейтата, която продължавах да държа. — Не можеш ли да я метнеш във водата? Може да я залъже за малко.

Стиснах флейтата несъзнателно и осъзнах, че никак не исках да се разделям с нея. И тогава сякаш отново чух гласа на Сезуан.

Змията е просто едно влечуго.

Пуснах ръката на Давин. Доближих флейтата до устните си. И засвирих.

Мелодията бе бурна, като крясъци на чайки преди буря. Тя се понесе над водата, пронизителна и висока.

— Какво правиш, момиче? — извика Маша. — Вземете й флейтата!

Давин остана седнал за миг, като ме гледаше втренчено. След това посегна към флейтата. Но аз му се изплъзнах. Бързо се изправих и застанах на носа с разкрачени крака, за да не загубя равновесие. И продължих да свиря. Мелодия, която разказваше за вятър и вода, за тъмни дълбини и мрачни водовъртежи. За крясък на птици, за платна и за шепота на греблата във водата.

Тя дойде. Изникна точно пред лицето ми и се втренчи в мен с лишените си от блясък празни очи. Водата се стичаше по дългия й сив врат, а люспите й блестяха като перли на слънцето.

Тя ме гледаше ли, гледаше, все така втренчено. Но не ме нападна. Изведнъж издаде някакъв звук, един трептящ тънък тон, писклив като песента на китовете край Дунлайн.

— Света Магда — прошепна Маша. — Тя пее !

После, като се посъвзе малко, добави:

— Продължавай, момиче, свири. А вие, останалите, гребете! Гребете, по дяволите!

Продължих да свиря. Змията започна да се снишава, докато накрая само очите и ноздрите й останаха да стърчат над водата. Тя не изскочи повече. Но продължи да ни следва, докато водата не се размъти толкова, че трябваше да се върне обратно. Тогава изсумтя още един последен път, гмурна се и изчезна.

Давин ме гледаше втренчено. Всички ме гледаха втренчено. Свалих флейтата от устата си и бавно седнах.

— Откъде можеш това? — попита ме брат ми. — От него ли? Отровната змия ли те научи?

Аз просто бавно поклатих глава, нямах сили да му обяснявам. Знаех, че Сезуан ме бе лъгал до последно. Лъжа бяха и последните думи, които ми каза.

Аз притежавах дара на змията.

Стигнахме до Сагислок малко преди зазоряване на следната утрин. Не посмяхме да влезем в пристанището, а вместо това спряхме лодката край калните брегове на юг от града.

— Какво ще правиш сега? — попита Нико тихо Маша.

— Ще се опитам да намеря семейството си — отвърна му той и изведнъж стана някак несигурен, вече не бе толкова разярен. — Ако все още ме искат.

С Герик изкъртиха няколко от дъските на дъното. Това не бе особено трудно след разтърсващото пътуване, което Змията осигури. После изтеглиха лодката, колкото се може по-навътре, и я потопиха. Не знаехме какво щеше да се случи в Сагис сега. Дори не знаехме дали граф Артос бе жив или мъртъв. Във всеки случай не бе особено умно да се хвалим насам-натам, че сме дошли от крепостта Сагис с личната лодка на графа, която бяхме откраднали.

Разделихме се. Всеки от пленниците пое по своя път в ранното утро. Към семействата си, които се надяваха да видят, или към приятелите си, които все още се надяваха да имат, или просто към някое място, където можеха да насекат малко дърва и да свършат някоя и друга работа в замяна на халба бира. Ние се отправихме към къщата на улица „Сребърна“, за да върнем Мира вкъщи.

Съвсем се развидели, докато стигнем, и ми се струваше, че много любопитни погледи ни следваха по време на последните метри. Исках да минем през главния вход, но Нико и Давин се втурнаха през двора към вратата на кухнята.

Момичето, което работеше там, изпусна една чаша и се хвана за устата, като ни видя.

— Света Магда!

— Добър ден, Инес — поздрави я Нико с характерната си особена учтивост. — Вкъщи ли са господарят и господарката?

Инес стоеше там с отворена уста и нищо не можеше да каже.

— Да — прошепна тя. — Почакайте, аз точно… точно щях да се кача горе със закуската, но това е много повече, отколкото очакват. Мира! Света Магда, водите Мира!

Тя полетя нагоре по стълбите без подноса. Малко след това госпожа Аврелиус дотича при нас, само по халат, с боси крака и невчесана коса. Тя не каза нищо. Просто сграбчи Мира и я притисна до себе си, докато накрая се наложи момиченцето да й каже: