Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Не толкова силно, мамо…

Изведнъж забравих за Мира и майка й, защото на стълбите стоеше моята собствена майка.

Толкова много ми се искаше да се втурна към нея и да се сгуша в обятията й. А в същото време ми се щеше да се обърна и да избягам, далеч от къщата, за да не може да ме погледне. Накрая останах да стоя така, сякаш някой бе заковал краката ми за пода.

Това, разбира се, веднага й направи впечатление и тя самата спря. Погледна мен, а после и Давин. Защото и той не тръгна към нея.

Така ми се искаше да можех да съм като Мира, едно малко момиченце, което прегръщаше майка си, забравило за останалия свят. Но аз вече не бях дете единствено на майка си. Бях и на Сезуан. Дъщеря на баща си. Забих поглед в пода и не знаех къде да се дяна.

Накрая мама дойде при нас. И ни притисна и двамата — и Давин, и мен.

— Случи се нещо — рече Давин със странно сподавен глас, а аз бях сигурна, че щеше да й каже, че притежавам дара на змията. „Мълчи — помислих си аз, — нужно ли е да казваш нещо изобщо?“ Но може би той искаше да сподели нещо друго, във всеки случай мама го прекъсна преди да продължи.

— Може да почака — рече тя тихо. — Нека първо се порадвам, че ви виждам.

Едва по-късно, малко по малко, успяхме да й разкажем за случилото се, поне отчасти. Господин Аврелиус също слезе долу, с Роза и Мели. Всички ние седнахме край кухненската маса, която Инес затрупа с храна — сервира ни студено мляко, чай и домашна бира, за тези, които поискаха. Не видяхме момчето, Маркус. Не знаех дали се бе върнал в училище или седеше начумерен някъде.

Давин разказа повечето. И Нико добави малко. Аз не казах кой знае какво. Роза явно забеляза, че нещо не бе наред, защото хвана ръката ми под масата. Аз следях най-вече мама. Когато чу за смъртта на Сезуан, на лицето й се изписа странно изражение, не мисля, че бе само облекчение. Но когато Давин разказа за змията и как й бях свирила…

Тя разбра. Видях , че разбра.

Не можах да се стърпя. Станах от масата и излязох на двора, до новата порта, която Давин бе измайсторил. „Може би мога да остана тук — помислих си аз. — Може би мога да прислужвам на семейство Аврелиус.“ Дали и Роза би останала, или би предпочела да последва мама? Може би нямаше да иска да е приятелка с някого, който притежаваше дара на змията.

— Дина? Влез вътре.

Обърнах се. Мама бе застанала по средата на двора. Изглеждаше както обикновено, само бе малко уморена и с леко безизразен поглед. Как можеше да стои там и да се държи така, сякаш нищо не се бе случило, сякаш всичко си бе постарому?

— Имам го — рекох аз дрезгаво. — Той каза, че го нямам, но не е вярно.

— Да. Така изглежда.

Мама продължи да се държи така, сякаш всичко бе съвсем нормално.

— Ти каза, че не би могла да го понесеш.

— Така ли? Колко глупаво.

— Че няма да понесеш, ако съм като него. Така каза.

Вече плачех. Сълзите изгаряха страните ми. Мама дотича до мен и ме притисна към себе си.

— Ти не си като него, Дина — рече ми тя разпалено. — И никога няма да станеш. Ти си си ти. И си моя дъщеря. Влез сега вътре.

Тя ме хвана под ръка и почти ме завлачи в кухнята, макар че на мен ми се искаше да се свра в някоя дупка и никога повече да не погледна жив човек. Тя ме сложи да седна на кухненската пейка, настани се до мен и бутна чаша чай към мен.

— Изпий го — каза мама.

— Дина плаче — заяви Мели и очите й се разшириха и заблестяха.

— Да — отвърна й мама. — Много неща са й се случили. Но вече всичко е в миналото.

Останахме в къщата на улица „Сребърна“ четири дни, и шестимата — Давин и Мели, мама и аз, Роза и Нико. Господин Аврелиус се погрижи да освободи и животните ни, макар че Бел трябваше да се примири да живее в конюшнята заедно със Силке, Фалк и кафявата кобила на Нико. Не знаеше как да ни се отблагодари, задето бяхме върнали Мира. Можехме да останем в дома му, колкото поискаме.

След като вестта за смъртта на граф Артос достигна до Сагислок, по хубавите, чисти улици на града настана суматоха и суета. Главният стражар не знаеше откъде да чака заповеди, а мнозина от сивите необезпокоявани напуснаха Дружеството. Вече никъде не се виждаха малки каручки, теглени от облечени в сиво хора, впрегнати като коне. А на много изискани дами от Сагислок изведнъж им се наложи да си приготвят сутрешния чай сами.

Инес остана у семейство Аврелиус. Но хвърли сивата си риза в кухненското огнище и я изгори. Вместо нея вече носеше яркооранжева блуза, точно като огнените пламъци.

Господин Аврелиус прибра Маркус от училището на Драконис, без никой да възрази или да говори за светлото бъдеще.