Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Защо не?

Не ми отговори. Внимателно вдигна ръката на Вардо с иглата и я заби в гърлото му, точно под брадичката. Тя се заби дълбоко, а замаяният учител потръпна. Бе една съвсем малка кръгла раничка, не по-дълбока от два сантиметра. Кървеше малко, но не толкова силно, колкото драскотината върху бузата на Сезуан.

— Защо го направи? — попитах.

— За да не може никога вече да ти стори зло.

Аз се опулих.

— Какво искаш да кажеш?

В началото не ми отговори. Просто лежеше там, а дишането му ставаше все по-тежко, вместо да се успокои.

— Дина — рече ми той накрая. — Наистина ли не искаш да вземеш флейтата? Никога нищо не съм ти подарявал.

— Ако… ако наистина смяташ, че трябва да я задържа. Но ти какво ще правиш?

За мен флейтата представляваше много важна част от него и аз не можех да си го представя без нея.

Той поклати глава и промълви:

— Няма да ми е нужна. Къде е Нико? Няма ли скоро да дойде някой?

Защо бе толкова задъхан? И какво искаше да каже с това, че флейтата повече нямаше да му трябва?

— Татко… има ли нещо?

Той кимна.

— Не трябва да докосваш тази игла, чуваш ли, Дина? Изобщо не трябва да я докосваш. Нито пък мен. Дори и след като… дори и по-късно.

Чак сега осъзнах какво имаше предвид.

Отрова.

Иглата бе отровна.

— Малката ми Дина — промълви баща ми, — която се разплака за Сянката. Ще плачеш ли и за мен?

Аз вече плачех. Но не мисля, че той можеше да го види.

— Мога ли… мога ли да направя нещо?

— Остани при мен — прошепна той. — Още малко. Но не ме докосвай.

Известно време остана мълчалив, но му бе все по-трудно и по-трудно да диша.

— Дина… ако се наложи… помни… Змията е просто едно влечуго. А моят род… знае как да се справя с тях.

Бълнуваше ли? Защо изведнъж заговори за змии? Да не би да имаше предвид…

— Притежавам ли го? — попитах аз изведнъж. — Притежавам ли дара на змията?

Сезуан отвори с мъка очи и ме погледна. Дълго.

— Не — рече сетне той.

Не каза нищо повече. Замлъкна завинаги, защото след няколко мига издъхна.

Седях на студения каменен под, малко по-надалеч от Сезуан и учителя Вардо. Слънчевите лъчи бяха пропълзяли още по-навътре по пода и падаха върху една от надгробните плочи. На нея пишеше: „Едвина Драконис, нека Света Магда бди над душата й“.

Дори не знаех дали вярвах в Света Магда. Бях питала мама, но тя ми отговаряше, че това е нещо, което всеки трябва да реши за себе си. Но ако наистина я имаше, се надявах, че щеше да се погрижи и за душата на Сезуан.

Спрях да плача. Трябваше да спра. Все още обаче се чувствах така, сякаш някой ме бе пронизал с нож в корема. Странно е как може да те боли толкова от нещо, невидимо за очите.

Когато от другата страна на вратата се чуха викове и шумотевица, просто затворих очи. Така или иначе нищо не можех да сторя.

Зад мен отекнаха стъпки и пращене на разцепено дърво. Аз останах седнала и зачаках.

— Дина, Дина, добре ли си?

Бе Давин. Извърнах глава. Давин и Нико, заедно със сума ти други хора, ужасно мръсни, с избуяли бради, някои с окови и късове вериги на глезените.

— Добре съм — казах аз и се изправих. — Може ли да се прибираме сега?

По-късно чух, че някой бе измислил история. Историята за свирача на флейта, който свирил толкова красиво, че сърцето на графа се разтопило, всички захвърлили мечовете си, а децата били отново свободни и щастливи. Хубава история. Много ми се искаше краят да бе такъв и в действителността.

Но не всички мечове бяха захвърлени. И не всички деца бяха свободни и щастливи. Въпреки че с някои стана така.

Нико бе освободил всички пленници. Някои от тях предпочитаха да потърсят отмъщение, вместо да загърбят всичко и да избягат. Когато излязохме от параклиса, видяхме, че навсякъде около нас се водеха битки — между затворници и стражи, между стражи, които искаха да си тръгнат, и онези, които искаха да останат. Дори някои от пленниците се биеха помежду си. Образователният дом гореше, а на прага му, точно под надписа „Знание във всичко“, лежеше един мъртъв учител. От прозорците на замъка също излизаха пламъци. По-късно чухме, че граф Артос е изгорял жив в собствената си бална зала, заедно с няколко учители и стражи, които все още му бяха верни. За дама Лизеа не узнахме нищо. Явно никой не бе наясно дали бе загинала с баща си, или пък бе оцеляла.

Не знаех какво щеше да се случи с нас, ако не бяха пленниците, същите, с които Нико и Давин бяха делили една килия. Плешивият Маша имаше глас, силен като рев на бик. Именно той ни държеше заедно и ни пробиваше път през навалицата в двора, защото малцина искаха да му се изпречат на пътя. Но не можехме да стигнем до подвижния мост.