Лине Кобербьол - Дарът на змията

Насилих се да не погледна към Сезуан. Вместо това опулих леко очи и се опитах да си предам глупаво детско изражение.

— Аз просто посвирих малко — рекох, като се постарах да прозвуча като Мели. — Искате ли да чуете?

Вдигнах флейтата.

— Не!

Беше ми много трудно да различа някакво чувство от странното му, гладко, сурово лице, но бях почти напълно сигурна, че долових страх в гласа му.

Боеше ли се от мен?

Без да ме изпуска от очи, той даде куп заповеди на останалите трима.

— Заключете вратата отвън. Херо и Пеле ще стоят на стража. Айен, намери графа и доведи колкото се може повече стражи. Кажи им да си пъхнат нещо в ушите — парцали, памук или каквото намерят. И побързайте. А аз ще я наглеждам през това време, за да не ни навреди още повече.

— Но, учителю Вардо — поде единият.

— Правете каквото ви казвам!

Другият наведе глава и не се опита да възрази повече. След това с останалите двама излязоха от параклиса. Бялата врата се затвори с трясък, чух как ключалката й щракна. И така останах сама с учителя Вардо.

Той пристъпи още крачка към мен.

— Дай ми флейтата — рече той, сякаш говореше на куче, което бе отмъкнало обувка.

Поклатих глава.

— Ако направиш още една крачка напред — рекох му, — ще започна да свиря.

Той спря. Свалих флейтата. Колко ли време щеше да мине обаче преди отново да се опита да ме приближи? Колко време щеше да мине преди да осъзнае, че не аз, а Сезуан бе отворил крепостната порта със свирнята си и бе пратил сънища на всички хора на графа?

По редиците пейки, които ме деляха от учителя Вардо, пробягна слънчев лъч, промушил се през едно от тесните прозорчета. Той бе изпълнен с танцуващи прашинки. Носът ме засърбяваше само като ги гледах. Едното ми око се насълзи и аз оставих флейтата за миг, за да го потъркам.

— Уморена си — рече учителят нежно. — Нощта бе дълга, нали? А флейтата е тежка. Сигурен съм, че ръцете ти са уморени и те болят.

Защо му трябваше да го казва? Флейтата изведнъж ужасно ми натежа, сякаш бе от олово, а ръцете ми омекнаха.

— Нищо не искам да ти сторя — рече ми учителят. — Та ти си просто дете. Не си виновна, че си се подвела, но тази флейта е зло. Зъл инструмент, дете мое, който размътва съзнанието на хората и им праща опасни видения. Остави я.

Изведнъж се почувствах толкова уморена и объркана. Вярно бе, че флейтата караше хората да виждат разни неща. Нереални неща, несъществуващи.

— Млъкни — прошепнах. — Ако не млъкнеш…

— Не ти си виновна — продължи да ме уговаря той. — Нищо не си могла да сториш. Обещавам ти, че няма да те накажем.

Ръцете ми се отпуснаха, съвсем безсилни. Отново потърках очи. Само да млъкнеше. Думите му направо се изливаха в ушите ми. Мазни. И парещи. Като капките, които мама ми сипваше, когато ушите ме боляха…

Той пристъпи напред. После още веднъж. Бях му казала да не го прави, но защо всъщност?

— Искам само да ти помогна…

Искаше само да ми помогне. Защо ми се бе сторило, че лицето му бе гладко и сурово? Сега изглеждаше съвсем мило. Като това на баща, който можеше да ти се скара, но никога, никога не би се вбесил. Баща, който бе постоянен. А не като Сезуан, с когото никога не можеш да си сигурен.

— Дай ми я — рече учителят нежно и протегна ръка към флейтата.

Не. В душата си чувах един съвсем тънък гласец, но той бе достатъчен, за да ме накара да пристъпя назад. Не, не биваше.

— Не — рекох. — Махни се от мен!

Облечената му в черна ръкавица ръка замахна към флейтата. Аз я скрих зад гърба си и направих още няколко крачки назад. След това се обърнах и се затичах по пътечката между пейките, към стълбата за балкона. Втурнах се нагоре по прашните стъпала. Чувах стъпките му зад мен — бе съвсем близо…

Хвана ме за глезена. Паднах и си ударих брадичката в най-горното стъпало — направо видях звезди посред бял ден. Заритах с крак, за да се освободя, но той ме хвана и с другата ръка и ме задърпа надолу, така че тялото ми заподскача по стълбите, стъпало след стъпало, устата ми се напълни с прах, а коленете и лактите ми се покриха с драскотини. Но той не искаше мен, а флейтата. Аз я притиснах до себе си и се свих. Нямаше да му я дам, колкото и да ме тресеше и удряше в парапета, за да ме накара да я пусна.

— Остави я на мира.

Учителят ме пусна рязко и се обърна.

Сезуан бе застанал на пътечката между пейките, като едва се крепеше на отмалелите си крака. Видях, че от долната му устна продължаваше да тече малко кръв.