Лине Кобербьол - Дарът на змията

Изведнъж осъзнах, че разказваше историята на Нико. Поне отчасти. Бе доста пресилена. И лъжовна. Но историята само печелеше от това, а хората обичаха хубавите приказки. Във всеки случай потупаха дърводелеца по гърба и му купиха още една бира. Дори сърдитият кръчмар явно се бе развеселил и ми даде не само хляб, но и сирене и наденички за трите ми марки.

Когато се качих горе, Нико и Сезуан продължаваха да се карат. Прекъснах ги.

— Нико — рекох аз. — Ти беше ли в търбуха на Змията? Изплю ли те тя?

— Кой ти каза това? — попита той учудено. — Ако ме беше изяла, нямаше да седя сега тук.

— Да, но всички тези рани… сякаш нещо те е хапало. Нещо много голямо.

— Те са от скалите, Дина. Повечето скали са остри като резци.

Обзе ме странно разочарование. И аз обичах хубавите истории. Особено тези, които свършваха добре. А ако наистина бе успял да се измъкне от търбуха на змията, сигурно щеше да може да извърши и други невъзможни чудеса. Като например това, което си бе навил на пръста — да освободи всички от крепостта Сагис, докато там не остане нито един пленник, нито едно дете и нито една разбита душа.

Но всичко бе само лъжи и измислици. Змията не бе изплюла Нико. А приказката явно нямаше да има щастлив край.

И нищо не можеше да се направи.

Бе безнадеждно.

„Унищожават те отвътре — бе казал Нико, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда.“

Нямаше никаква приказка.

Изведнъж чух нещо в съзнанието си, няколко тона. Началото на мелодия на флейта.

— Заеми ми флейтата — помолих Сезуан.

Думите му секнаха насред една хаплива забележка към Нико и ме погледна учудено. Но не попита нищо, не се поинтересува защо. Просто свали флейтата от колана си и ми я подаде.

Долепих я до устните си и се опитах да изсвиря тоновете, които бях чула. Засвирих остро и в същото време силно, както ме бе учил баща ми. Мелодията се понесе, в началото съвсем лека, като повей на вятър, като шепот… но не знаех как ще свърши.

Спрях.

И Сезуан, и Нико ме гледаха втренчено.

— Какво беше това? — попита Нико.

Не можех да го обясня.

— Мисля… мисля, че е приказка. Или сън.

Върнах флейтата на Сезуан.

— Ти знаеш. Ти знаеш какво да правиш.

— Дина…

— Ти можеш да го направиш. Можеш да ги изведеш всички навън. С помощта на точния сън.

Сезуан изглеждаше потресен за миг. Дори ужасен.

— Дина, това… Колко хора си мислиш, че има в тази крепост. Няколкостотин. Не мога!

— Ами ако пробваме с по няколко наведнъж? Ще можеш ли, татко? Не вярваш ли, че можеш?

Той потръпна. Погледна Нико, после погледна и мен.

— Това ли искаш, Дина?

— Да.

Той поклати глава, но това не бе отказ. Просто не вярваше, не вярваше сам на себе си.

— Да, добре — рече баща ми и се усмихна леко. — Може да опитаме. След като дъщеря ми ме моли.

Нощта бе мека. Луната бе почти пълна, жълта като лютиче. Подухваше съвсем леко, а въздухът бе пълен с комари от езерото и с прилепи, които ги гонеха. От време на време някой прелетяваше толкова близо край нас, че можехме да чуем пърхането на голите му крила.

Добре беше, че успяхме да поспим следобед, а и няколко часа преди да тръгнем.

— Ще трябва да използваме мрака — бе казал баща ми. — Ще ми е нужна цялата ви помощ.

Малко преди полунощ стигнахме до драконовия ров и погледнахме към черната порта на крепостта Сагис. Тъй като беше нощ, мостът беше вдигнат и не можехме да се приближим повече. Имаше пазачи, и то будни. Виждахме тъмните им силуети, които се предвижваха зад бруствера, а в амбразурите над портата горяха две факли. Цялата картина бе малко зловеща, сякаш портата бе тъмна паст, а факлите — две горящи очи.

Сезуан вдигна флейтата.

Започна с моите тонове. Те се понесоха върху лъчите на лунната светлина над тъмния ров пред нас. Това ми напомни за паякова нишка, най-първата в паяжината — тънък, сребрист копринен мост, който се протягаше между небето и земята, за да се закрепи накрая от другата страна.

Един мост на ангели и елфи, изплетен от мъгла и музика, от вечерна димна пелена и нощна роса. О, само да можех да мина по този мост! Да можех да стъпя на блестящата му, сребриста лунна дъга, да можех да премина от единия свят в другия, да видя какво има от другата страна! Да навляза будна в страната на сънищата и да се огледам.

Подвижният мост бе спуснат. Ефирният мост от мъгла изведнъж се бе материализирал в солидна платформа от дъски и метал — учудващо обикновена построена, за да издържа теглото на хората. На нея бе застанал мъж в ризница и шлем, с драконовите глави, символизиращи рода Драконис, на гърдите. Очите му бяха изпълнени с мечти и лунна светлина и той се носеше напред, сякаш краката му едва докосваха земята.