Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Да, но такъв е законът — рече жената и продължи. — А как иначе щеше да се изхранва една бедна пазителка на извори като мен?

— Но аз нямам пари.

Тя ме погледна, иззад плетката.

— Дори един шилинг?

— Да.

— Хмм. Ами тогава слез долу при езерото, съкровище. Там можеш да пиеш безплатно. Но се пази от змията.

— Змия?

— Ама ти откъде идваш, съкровище? Всички знаят за змията.

Не и аз. Но не ми харесваше мисълта да се набивам много-много на очи, затова просто кимнах.

— А-а-а, да, змията.

След това бързо продължих напред, преди да ме е заразпитвала откъде идвах и коя бях.

Видях как водата на езерото проблясваше в долния край на една дълга стръмна улица. Всъщност не исках да се отдалечавам много от „Черния дракон“, а и Сезуан сигурно щеше да се ядоса, а можеше и да се притесни, ако не бях там, когато се прибереше. Но нямах с какво да платя нито на старицата, нито на сърдития кръчмар, а бях толкова жадна, че чак ме болеше главата.

Не бях изминала и половината път, когато едно малко гологръдо момченце със зачервено лице премина тичайки покрай мен, като викаше:

— Мамо, мамо! Мъртъв човек. Там има мъртъв човек.

Детето изобщо не ме забеляза, толкова бързаше.

Мъртъв човек? Сърцето ми се сви и неволно си помислих за Сезуан. Дали не бяха намерили Сянката? Забелязах малка група хора долу на брега, които се бяха скупчили около нещо. Затичах се толкова бързо, че шумът от стъпките ми отекна между къщите. Стигнах до хората и започнах да се провирам напред, без да обръщам внимание на ударите, които получавах.

— Вижте — рече един със страхопочитание в гласа. — Змията го е докопала. Но явно го е изплюла!

Мъртвецът лежеше на кея в локва морска вода. Тъмната му коса бе полепнала по челото и бузите. Бе ужасно блед, почти син, като се изключат хилядите кървящи драскотини и рани.

Не бе Сезуан, нито Сянката.

Бе Нико.

— Да извикаме ли стражата? — попита някой.

— И защо? — намеси се друг. — И без това си навират носа, където не им е работа.

— Но… той е мъртъв.

— И какво от това? Не може да се оплаче. Винаги можем да го хвърлим обратно на змията.

Нико се закашля.

Не особено високо или силно, по-скоро издаде един хриплив звук, който обаче накара повечето зяпачи да отстъпят назад.

— Ау! Той не е напълно мъртъв! — рече една жена, сякаш Нико бе мишка, която котката й бе уловила.

Докоснах ръката му. Бе студена. Стана ми ясно защо хората го бяха помислили за мъртъв — той не приличаше на жив. Хванах го за рамото и се опитах да го обърна на една страна. Мама ми беше казвала, че така трябва да се постъпва с хора в безсъзнание. Нико издаде още един хриплив звук и се закашля, този път доста по-силно.

— Откъде е? — попита една продавачка. — Не съм го виждала преди.

— Това е братовчед ми — казах припряно. — Трябваше да се срещнем тук. Явно… явно е паднал в морето по време на пътуването.

Продавачката ме погледна подозрително.

— Тази сутрин бяха излезли с лодката — рече тя. — От крепостта. Останаха навън повече от час, докато змията не ги прогони. Какво ли са търсили?

— Не знам — отвърнах. — Но не може да е бил братовчед ми, защото той никога не е стъпвал в крепостта Сагис. „Повярвай ми — помислих си аз. — Повярвай ми!“ И точно както мама ни учеше, че трябваше да си представяме, че сме здрави, когато боледувахме, аз си представих , че жената кимна, че повярва на историята ми и загуби интерес към мен и Нико.

Тя разтърси глава, сякаш, за да прогони някаква муха. След това взе кошницата, която бе оставила на земята, за да може да види по-добре „мъртвеца“. Обърна се и си тръгна.

Нико вече не носеше сивите дрехи на Дружеството, вместо това бе облечен в бяла риза, която бе ужасно разкъсана. Това също малко помогна. Не приличаше нито на сив, нито на пленник. Но един мъж от множеството, който приличаше на дърводелец, бе забелязал нещо друго.

— Какво е това? — попита той и посочи с чука си няколко подути червени белега по глезените на Нико. — Приличат на следи от окови… — той ме погледна. — Откъде ги е получил братовчед ти?

Не знаех какво да кажа. Не можех да измисля никакво добро обяснение за тези белези. А и не знаех как щях да накарам цялата тълпа да ми повярва, ако успеех да скалъпя нещо.

— Може би все пак трябва да извикаме стражата? — рече един.

Тоновете на флейтата долетяха съвсем глухи, толкова глухи, че в началото само аз ги чух. Никога преди не бях чувала тази мелодия — беше игрива и весела. Тя ми напомни за топли наденички и пресен хляб, за аромата на хубава храна и за усещането, което оставя в ръката една запотена чаша, пълна със студена искряща течност.