Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Легни от вътрешната страна — рече ми той.

Да не би да се страхуваше, че можех да се измъкна, докато спеше? Или може би все още искаше да ме пази? Не знаех. Бях толкова уморена, че ми беше все едно.

От матрака се носеше ужасна воня на кисело, която ми напомни за Сянката. Но аз се загърнах в одеялото си, легнах и веднага заспах.

Събудих се следобед, защото леглото се разскърца. Сезуан бе станал. Дали бе спал? Изглеждаше също толкова изтощен, колкото и по-рано.

— Ще се кача до крепостната порта — рече той, като видя, че съм будна. — Трябва да видя кой отключва и заключва.

Нищо не му казах.

— Мога ли да те оставя сама, Дина?

Какво искаше да каже? Да не би да ме питаше дали няма да избягам или дали ме бе страх да остана сама?

— Просто върви — казах му аз.

Но той продължи да ме гледа, сякаш не бе сигурен.

— Върви! — рекох аз.

— Поспи още малко, ако можеш. Скоро ще се върна.

После най-накрая излезе.

Известно време останах да лежа. Гледах в дъските на тавана. Някога явно са били белосани, но сега бяха сиво-жълти и се люпеха, сякаш вътре бе влизал дъжд. От пукнатините висяха парцали и странни топчета паяжина, които приличаха на повърнато от сова. Таванът на нашата ниша имаше единадесет дъски. Преброих ги. След това затворих очи и се опитах отново да заспя, но сънят не ме споходи, макар че бях уморена.

Пиеше ми се вода. Чувствах и лек глад. Пет залъка хляб не можеха да заситят задълго, особено ако стомахът ти бе празен като моя.

Преброих таванските дъски още един път. След това се изправих и преброих дъските на пода или поне тези от тях, които се виждаха от леглото. Не ми отне много време. Бяха само четири. След това станах на крака, пооправих косата си с пръсти и слязох в кръчмата.

Този следобед нямаше много гости в „Черния дракон“. Един калайджия седеше и хапваше ранна вечеря, заобиколен от стоката си. Освен него имаше още двама старци, които пиеха бира и играеха на зарове. Така че не можеше да се каже, че кръчмарят бе особено зает. Въпреки това изобщо не ме забеляза.

— Извинете — започнах аз предпазливо.

Не помогна. Изглеждаше съвсем погълнат от играта на двамата старци.

— Извинете!

Казах го малко по-високо. Достатъчно, за да се види принуден да ме погледне.

— Да — рече ми той не особено учтиво.

— Може ли да получа малко вода? А може би и малко хляб?

— Къде е баща ти?

— Излезе…, но скоро ще се върне.

— Е, значи можеш да изчакаш, докато се върне.

За един кратък миг ми се прииска да притежавах дарбата на Сезуан, за да мога да въртя кръчмарите и всякакви други като тях на малкия си пръст. Щях да остана много доволна, ако успеех да накарам сърдития, неуслужлив мъж изведнъж да започне да ми се кланя и умилква. Но тогава си спомних нещо друго. Флейтата. Сянката. Да можеш да отнемаш живот със свирнята си. Почувствах се толкова зле, че нямах сили да споря с един глупав съдържател.

— А поне малко вода? — помолих се аз.

Наистина бях ужасно гладна, а това не бе едно от изисканите места с умивалник и кани с вода по стаите.

— На площада има извор — рече той и кимна към отворената врата, която водеше навън към двора. — Предполагам, че можеш да пиеш оттам като всички останали хора.

Явно не можех да очаквам повече. Проврях се покрай масата, на която седяха старците, и излязох навън.

„Черният дракон“ се намираше в една тясна и стръмна уличка, заобиколена от небоядисани каменни стени и прозорци с криви прогнили капаци. Това със сигурност не бе хубавата част на селото. Уличката бе пълна със слама, магарешки изпражнения и други нечистотии. Малко по-надолу беше площадът, за който ми каза кръчмарят. Той бе обграден от други стръмни улички. В центъра му растеше едно-единствено дърво — крива малка рябина. Намерих и извора. Водата се изливаше през един чучур в каменно корито. До него бе седнала старица, която плетеше. Наведох се, за да отпия от струята.

— Ей — рече жената. — Не забравяй шилинга за графа.

— Какво? — възкликнах аз.

Тя присви очи и ме погледна.

— А-а-а, ти не си тукашна — добави тя.

Кимнах с глава.

— Не съм. Тук съм с… с баща ми. Скоро ще продължим пътя си.

— Тази вода е на графа, разбираш ли. Трябва да платиш един меден шилинг, за да пиеш от нея.

За първи път чувах подобно нещо. Дори в Сагислок, където иначе всичко бе много скъпо, не се бяха сетили да искат пари за изворна вода.

— Но… тя си тече през цялото време — рекох аз.

Не мислех, че имаше кой знае какво значение, ако отпиех няколко глътки.