Лине Кобербьол - Дарът на змията

Сезуан несъзнателно хвърли поглед назад, към мястото на стария ни бивак, откъдето все още можеше да се чуе воят на Сянката.

— Назим беше на дванайсет. Аз — на двайсет и една. И двамата бяхме твърде млади.

Вдигнах бързо глава. Нима Сянката… Назим наистина беше десет години по-млад от Сезуан? Като ги гледаше човек днес, много трудно би повярвал. През повечето време Сянката приличаше на старец, макар и да говореше като дете.

— Бях силен и се гордеех с възможностите си. А Назим… толкова много искаше. Искаше да бъде един от нас, от истинските. Но дарбата му бе слаба. Колкото и да се опитваше, колкото и да го учех, не се получаваше. Аз му дадох праха за сънища.

Сезуан срещна погледа ми. Очите му бяха като дупки, тъмни и лишени от блясък.

— Не заради него самия — рече той дрезгаво. — Или поне не само заради него. А защото аз самият не можех да понеса загубата. Исках да издържа изпита. Исках да стана учител. И станах.

Сезуан намокри устни и за миг затвори очи. След това се насили и отново ги отвори.

— Станах учител. А Сянката стана сянка. Не веднага. Но постепенно. Назим… се топеше, ден след ден, година след година. И накрая от него остана само Сянката. Той вярва, че съм откраднал душата му и че един ден ще успее да ме принуди да му я върна. Учителят ще стане Сянка, Сянката ще стане учител. Мисля, че и сама го чу.

Аз потръпнах и кимнах. Деня на отмъщението, така го бе нарекъл. „Този ден Смъртта ще се нахрани с малки момиченца.“

— Донякъде е прав — рече Сезуан бавно. — Може да се каже, че откраднах душата му. Но се страхувам, че никога няма да си я върне.

Най-накрая Сянката млъкна. Може би бе заспал. Лежах увита плътно с одеялото. Последните остатъци слънчева топлина отдавна бяха напуснали скалите и студът хапеше ушите и носа, ако човек не се завиеше добре. Бях жадна и гърлото ми бе пресъхнало, но бях толкова уморена и премръзнала, че не ми се ставаше да потърся меха.

— Сезуан? — прошепнах въпросително. Все още не ми идваше отвътре да го нарека татко.

— Ммм — гласът му бе сънлив.

— Ако Сянката остане с нас… никога няма да успеем да влезем в крепостта Сагис.

Той въздъхна.

— Да. Няма да е възможно.

— Но… какво ще правим тогава?

Помълча известно време и сетне каза:

— Не го мисли.

— Трябва да освободим Давин и Нико.

Искаше ми се да му разкажа за съня си, но не посмях. Сякаш щеше да стане по-реален, ако го споделях на глас. Сякаш смъртта слушаше по някакъв начин и щеше да приближи брат ми, ако споменех името му.

— Ти обеща!

— Да. Обещах.

Чух, че се размърда — може би се обърна на другата страна.

— Легни сега и спи.

— Но…

— Ще измисля нещо. Спи.

Отне ни още шест дни да стигнем до Сагия — селото, което лежеше в подножието на крепостта Сагис. Всяка миля бе кошмар. Имахме много малко храна, защото не можехме да позволим на Сянката да се доближава до други хора, а и почти не спяхме, тъй като се налагаше да го връзваме през нощта, а когато го правехме, той започваше да вие както първия път. Невероятно е колко силна омраза можеш да започнеш да изпитваш към човек, който те държи буден нощ след нощ. Накрая горещо желаех изобщо да не се бе раждал. Или да се бе родил някъде толкова далеч, че никога да не ми се бе наложило да видя тънките му грозни пръсти, да подуша киселата му миризма и да чуя пронизителния му глас.

Сега стояхме в малка дюлева градина, точно до селото. Дюлите все още бяха съвсем малки зелени плодчета, напълно неядливи. Бяхме чули обаче, че долу, в селото, има три странноприемници. Само да можехме да наемем стая в някоя от тях, да се нахраним, да се наспим и да си отпочинем истински. Единственото, за което се молех, бе една нощ спокоен сън. Само една нощ. Искаше ми се да вярвам в несломимите способности на Сезуан като черен магьосник. Искаше ми се да вярвам, че щеше да успее да се промъкне в крепостта Сагис, да спаси Давин и Нико и да избяга незабелязано. Бяхме толкова близо. Ако леко отметнех глава назад, можех да видя назъбените сини стени на крепостта. Можех да видя къщите в Сагия, с острите им фронтони, тъмните, покрити с плочи покриви и насмолени капаци на прозорците. И главната порта. Щеше да ми отнеме по-малко от час да сляза долу. Но със Сянката нямахме никакъв шанс да влезем в селото, камо ли да преминем незабелязано през Сагия, да продължим нагоре, по планинския път, над леговището на драконите, за което бяхме чували, и да преминем през огромната черна порта на крепостта Сагис.

— Каза, че ще измислиш нещо — прошепнах осъдително на Сезуан. — Какво мислиш да правиш? Да го завържеш и да го оставиш? Да го затвориш в някоя пещера? Трябва да направим нещо.