Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Ако продължи така няма да можем да мигнем — казах аз мрачно. — Не можеш ли… просто да му подариш един сън?

Сезуан потри чело с поизцапаната си ръка. Всъщност с доста мръсната си ръка. Ризата му бе побеляла от прахта по пътя и засъхналите петна пот, а под уморените му очи имаше големи сенки. Вече нямаше нищо общо с добре облечения самоуверен господин, който ни бе поканил на вечеря в оранжерията на „Златния лебед“.

— Това ще влоши нещата — отвърна ми той. — Мисля, че всеки сън го подлудява още повече. А и за мен не е лесно. Това… ме изтощава.

— Той ли уби Пес?

Сезуан кимна.

— Да. Аз… повярвай ми, никога не съм искал да ти сторя зло. Исках само… да видя дъщеря си. Да я опозная. Не подозирах, че майка ти… че ще се получи така.

Погледнах го изпитателно. Не ми хареса, че отрича вината си по този начин. А още по-малко, че я прехвърля на мама. Бе почти пълнолуние и под светлината на луната заобикалящите ни скали бяха бледи като кости. Луната се отразяваше в очите на Сезуан и в сребърната змия на ухото му. Чувах как Сянката реве от другата страна на скалите и вика своя „зъл учител“.

— Значи вината съвсем не е твоя? Ти нищо не си сторил, а всички останали са виновни. Така ли е?

Казах го, но не можех да позная гласа си. Бе толкова твърд, толкова режещ. Той потръпна, сякаш го бях набола с игла.

— Не аз убих кучето ти! И аз… аз го наказах за това.

— Как?

— Пратих му кошмар вместо сън. И му казах, че не искам да го виждам повече.

Сезуан извърна поглед.

— Но това май не се оказа добра идея. След случилото се той стана… вече не можеше да е сред хора. Но въпреки това продължи да ме следва. И започна да ти завижда, усети, че ти си застанала между нас. Тогава със змията… той почти не те уби, Дина! А когато нападна малкото момиченце… Заради него ви прогониха от селото.

— Значи за всичко е виновен Сянката, а не ти? Ти няма за какво да се срамуваш?

Не бе нарочно. Не можех да се овладея. Изведнъж гласът на Жрица на срама се бе върнал. Сезуан вдигна глава и ме погледна в очите. Нямаше друг избор.

— Не — промълви той. — Срамувам се.

— За какво?

— Не аз убих кучето ти. Не моята ръка хвърли змията от дървото. Не бях аз. Но аз съм виновен, че Сянката е такъв днес.

Зърнах нещо, някакъв спомен. Едно малко момченце, което не можеше да заспи. Едно по-голямо, което му пееше.

— Той е твой брат! — възкликнах аз.

— Наполовина. Син на майка ми от друг баща.

Едната му ръка докосна крадешком обецата му. Мисля, че бе несъзнателно.

— Майка ми имаше дванайсет деца — каза той със странен, уморен глас. — В името на рода. Всичко бе в името на рода . За да може дарбата да става все по-силна, а семейството — все по-могъщо.

Устните му помръднаха, но не бях сигурна дали бе усмивка.

— Тя побесня, когато майка ти избяга. Всички вкъщи трепереха от страх седмици наред. Но макар да търсихме, докато конете ни грохнаха от умора, не можахме да открием Мелусина. За първи път срещах някого, който дръзваше да застане срещу майка ми, и да му се размине.

Замислих се какво ли щеше да се случи, ако мама не беше избягала. Колко различен щеше да е животът ми. Всички вкъщи трепереха от страх… Не, трябваше да се радвам, че никога не бях срещала майката на Сезуан. Баба ми. Думата ми се стори странна.

— Как е успяла да се грижи за толкова много деца?

— Всъщност не се грижеше. Интересуваше се само от тези от нас, които притежаваха дарбата. Останалите бяха оставяни на грижите на прислугата.

— Доста странно отношение към децата!

Той поклати леко глава.

— Да, сигурно е така. Но когато си част от такова семейство, не се замисляш особено. И нейната собствена майка бе постъпила по същия начин. И майката на майка й преди това. В името на рода.

Стори ми се, че в думите му имаше… студенина. Спомних си гласа на собствената ми майка. „Майка ти те изпрати при мен, както се праща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно поколение.“

Мда-а-а, студено беше. Дори и аз… почувствах същата студенина.

— Когато бях малък, се гордеех с това да съм едно от истинските деца на майка ми — рече Сезуан със странен горчив глас. — Така ни наричаше. Тези, които не я бяха разочаровали. Сега се чудя дали отгледаните от прислугата не се оказаха най-щастливите от нас.

— Сянката едно от истинските деца ли беше?

— Назим. Назим… беше на границата. Няколко пъти попадна в другата група, но после винаги успяваше да направи нещо, което да убеди мама, че си струва да му обърне внимание. Накрая го остави на моите грижи, за да ме изпита. Ако успеех да събудя дарбата на Назим и да го науча как да я използва, тя щеше да ме смята за напълно готов.