Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Един мъртъв Рауенс. Един мъртъв Рауенс, чиято злощастна съдба тежи на съвестта ми. Да не би учителят да очаква благодарност за свършеното от него днес?

— Не, графе мой. Аз съм виновен.

Учителят Вардо сведе глава в потвърждение на казаното.

— Хмм. Да. Бих могъл да екзекутирам учителя, за да покажа на народа яростта си, породена от тази простъпка.

Лицето на Вардо бе както обикновено съвсем безизразно. Досущ като лицето на господаря му. Не можех да разбера дали заплахата го бе уплашила.

— Това е право на моя граф — рече той.

— Да. Но не съм сигурен дали привържениците на Реунес имат очи за подобни малки детайли. Това едва ли би сподавило яда им към мен и копелето, което се явява мой внук.

— Сигурно не, графе мой.

— Хмм. Съдбата ни поднесе неочакван ход, учителю, но ние го изиграхме зле. Върви. Имам други неща, за които да мисля.

— Благодаря, господарю.

Учителят Вардо се поклони.

— Желае ли графът обучението на Давин Тонере да продължи?

Имах чувството, че граф Артос ме забеляза едва сега. Бяха върнали оковите на краката ми, сякаш аз бях виновен, че Нико им се бе изплъзнал. От двете ми страни имаше по един страж, но вече не ме държаха. Сякаш разбираха, че бях толкова изтощен и безпомощен, че нямаше нужда да ме вардят. Все още бях мокър след изпитанието, а в душата ми вееше хлад.

— Има ли напредък?

— По-голям от този на младия Рауенс. Но ще трябва да минат още няколко седмици преди да е напълно готов.

Готов? Какво искаше да каже? Сигурно, когато Давин, когото познавах, изчезнеше напълно. Когато вече нямаше да бъда син на майка ми или брат на Дина, нито пък приятел на Нико, а щях да съм се превърнал в послушна хрътка на графа. В негов палач.

За един кратък миг на объркване усетих безразличие към шептящите, към учителя Вардо и неговите заплахи. Видях всичко съвсем ясно. Притежавах само този един-единствен миг. Ако исках да остана себе си, поне докато ме държаха жив, трябваше да направя нещо тук и сега.

Извъртях се бързо към единия пазач, грабнах меча му и го хвърлих към графа с последните си останали сили. Мечът се преобърна един път във въздуха като цирков нож и се заби в облегалката на стола му. Остана да се клати така за миг, след което се строполи върху мраморния под. От месестата част на ухото на графа върху бялата му яка падна една-единствена капка кръв и обагри края й в червено.

В началото всички стояха като вцепенени. След това стражите се хвърлиха върху мен и ме събориха на пода. Причерня ми. Нищо не можех да видя вече, но чувах. Чувах гласа на графа.

— Искам да го бичувате — рече той студено. — Утре, в двора на замъка, така че всички да могат да видят. А когато свалите цялата кожа от гърба му, може да последва Рауенс. В морето, при змията.

Върнаха ме отново в тъмницата, но не при Маша и старите ми другари. Вместо това отключиха една друга решетка.

— Ехо, Давин — извика Маша. — Какво става?

Не можех да кажа нищо, но един от пазачите отговори вместо мен.

— А, просто ще пренощува в каменния ковчег, а утре ще го видите в Двора за наказания.

— Какво е направил?

Сега отговори учителят Вардо.

— Оскърби и нападна негово височество графа. А утре всички вие ще видите какво очаква онзи, който пролива графска кръв.

Не само от килията на Маша, а из цялото подземие се разнесе шепот.

— Означава ли това, че го е ранил? Давин, прониза ли го?

— Мълчи, куче — изръмжа един от стражите. — И внимавай!

Из подземието отново се разнесе шепот. След това се чу един друг звук. Ритмично почукване — чук, чук, чук. Маша удряше по пръчките на вратата с веригата на крака си.

— Престани! — изрева един от пазачите.

Но Маша не престана. И не остана единствен. Чук, чук, чук. И останалите затворници започнаха да тропат — по решетките или по оковите на краката си. Шумът се засилваше все повече и повече, докато не се превърна в един адски спектакъл, и колкото и да викаха и крещяха пазачите, не можеха да спрат мъжете.

— Изведете го оттук — заповяда капитанът. — Иначе никога няма да спрат.

Наполовина ме носеха, наполовина ме влачеха по един дълъг тъмен коридор. Но шумът зад нас не заглъхваше, точно като публика, която пляска на жонгльор или на играч на въже и иска да го върне на бис.

Хвърлиха ме в една малка студена дупка, която бе толкова къса, че дори не можех да се изпъна. Явно това бе каменният ковчег.

Учителят Вардо стоеше на прага и ме гледаше. Все още не можех да разгадая какво си мислеше. Облеченото му в черни дрехи тяло бе все така черно, а бледото, гладко лице — все така безизразно, както винаги. Дали ако бях уцелил него с меча, щеше да прокърви?