Лине Кобербьол - Дарът на змията

Учителят Вардо кимна, сякаш това бе най-правилният отговор. Отдъхнах си. Не бях сбъркал.

— Мога да ти дам и двете — рече ми той.

След това отиде до Нико и постави длан и на неговата ръка.

— Погледни ме, Никодемус.

Нико се забави повече от мен. Но накрая и той вдигна глава и срещна погледа на учителя.

— Какво желаеш най-силно в момента? — попита го Вардо.

Нико го гледаше мълчаливо известно време. А когато най-накрая проговори, в гласа му се усещаше непокорство.

— Свобода — рече той и погледна към отвора на пещерата и синеещия се въздух навън.

— Не — рече учителят Вардо. — Пожелай си нещо друго.

Нико просто поклати глава. Вардо сбърчи вежди.

— Никодемус, трябва да знаеш, че добрият граф ми даде правото да изпълня по едно ваше желание. Нима трябва да пропилееш този шанс заради ината си?

Нико изгледа изпитателно учителя Вардо.

— Добре — рече той накрая. — Искам да освободите Мира.

— Мира? Дъщерята на Аврелиус?

— Да. Ако графът наистина е толкова добър, то тогава ще позволи на Мира да се прибере при родителите си.

Учителят Вардо наблюдаваше Нико дълго време. След това кимна.

— Прекрасно. Това е по силите ми. Ако го заслужиш.

Той повиши глас, за да се увери, че и двамата го чуваме ясно.

— Графът иска да изпита вашата вярност, смелост и издръжливост. Във водата тук е скрит един златен бокал, безценно съкровище. Ще изпълня желанието на този от вас, който го извади от дълбините и го постави в ръката ми. Този, който се провали…, ще се върне в Залата на шепота, докато не се научи да слуша по-добре.

Вардо кимна на пазачите и те ни пуснаха.

— Започнете — нареди учителят Вардо.

Нико стигна до пристана с три крачки. Бях съвсем малко по-бавен от него. И двамата се хвърлихме във водата толкова бързо, сякаш щяхме да спасяваме удавник.

Водата беше студена. Даже повече от студена. Студът ме парализира за миг и се уплаших, че сърцето ми ще спре. Но Нико вече бе започнал да се гмурка. А ако не откриех бокала преди него, щяха отново да ме завлекат до Залата на шепота и да ме оставят там, докато съвсем полудея или не открия начин да се самоубия.

Аз си поех дълбоко дъх и се гмурнах. Водата бе дълбока и кристална като лед. Там долу имаше един бяло-зелен свят, планини от скални върхове, редуващи се с дълбоки долини, тъмни като нощта. Видях Нико малко по-надалече от мен. Плуваше стремително надолу, а от дрехите и косата му се издигаха малки мехурчета, които се носеха към повърхността като сияйна струйка дим.

Не виждах никакъв бокал. Кръвта бучеше в ушите ми. Трябваше да си поема въздух. Но Нико все още не смяташе да се връща. Ако откриеше бокала преди мен…

Отчаяно загребах още един път, но ръцете отказаха да ми се подчиняват, а дробовете пареха в гърдите ми, сякаш горяха. Не издържах повече. Ако останех още малко тук, долу, щях да се удавя. Устремих се към повърхността и се отпуснах по течението в продължение на няколко мига, като поемах големи глътки въздух. След това отново се гмурнах.

Сянка във водата, движение… Нико мина покрай мен по пътя си към повърхността. Дали го бе открил? Не. Ръцете му бяха празни. Все още не бе открил бокала. Заплувах надолу, все по-навън към отвора на пещерата. Подводните скали бяха груби и остри като резци. Когато ръката ми се тръкна в една от тях, тя разкъса кожата ми и водата се оцвети в червено от тънката струйка кръв. Дали змията можеше да я надуши? И дали някога влизаше в пещерата? Не, защо ли изобщо си го помислих.

Там. Златен отблясък. Спуснах се надолу, без да ме интересува, че се ударих в още една скала, така че и панталоните и коляното ми се раздраха. Дали не бе… — не. Метал, но не и бокал. Май бе катарама от обувка или колан. Не се и опитах да си представя как бе попаднала тук. Или къде беше сега притежателят й? Може би в корема на змията?

Въздух. Трябваше отново да се изкача. Но къде бе повърхността. Обзе ме паника. Вода, мрак, скали… светлина. Оттук. Нагоре.

— Хррр… хррррррррррррррррррррр… хррррррррр — въздухът изпълваше и напускаше дробовете ми със свистене, а солената вода пареше гърлото ми — бях вдишал прекалено рано. Кашлях, плюех и сумтях. Да вървят по дяволите граф Артос и проклетия му бокал. Ръцете и краката ми бяха схванати, а гърдите ме боляха. Но ако не го откриех… Ако не го откриех… щеше да е по-добре да ме изяде змията. Отново се гмурнах, още по-близо до отвора на пещерата.

Веднага го видях. Видях също, че Нико го бе забелязал преди мен. Той плуваше надолу като тюлен. Опитах се да накарам отмалелите си крайници да заплуват натам, да се движат по-бързо и по-бързо…