Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Ето, синко — рече той и ми подаде един бокал. — Пий.

Ръцете ми трепереха и аз подуших подозрително течността, но това бе просто вода. Пих, на големи жадни глътки.

— Погледни бокала, синко.

Разгледах го. Върху него от сребро бе изобразен герба на рода Драконис.

— Ти самият не притежаваш нищо. Всичко хубаво — вода, храна, почивка и живот — всичко идва от ръката на графа. Покажи благодарността си, синко. Целуни дракона.

Погледнах Вардо. Целият бе в черно, като се изключи голобрадото му лице без грам косми. То се извисяваше над мен като маска, като безплътна маска. Напомни на шептящите.

— Върви по дяволите — казах дрезгаво и хвърлих бокала на пода. Той се удари в каменните плочки с почти камбанен звън.

Лицето на Вардо не трепна. Бе като изсечено в камък. Кимна леко на пазачите и те ме хванаха под ръка.

— Залата на шепота — добави той просто.

Този път се съпротивлявах. Борех се колкото сила имах: удрях, ритах, хапех. Беше ми все едно, че гърбът ми прокърви отново. Но те носеха ризници и дебели ръкавици, подсилени с метални плочки. Струваше ми се, че по-скоро нараних себе си, отколкото тях. Един от тях обаче загуби търпение и ме удари отстрани по главата с тежката си, облечена в ръкавица ръка.

Учителят Вардо го спря.

— Стражар. Ако ще удряш, удряй по тялото. Съзнанието му трябва да е ясно.

Нямах никакво желание да запазя съзнанието си ясно. Точно в този момент щеше да ми дойде много добре да припадна. Само че нямах този късмет.

Те ме завлякоха в аркадата и ме бутнаха върху сивите каменни плочи. Един ме ритна в корема, само за да бъда безпомощен, докато излязат.

Свих се от болка и останах да лежа на пода известно време. Ушите ми бучаха, особено това, което бе обърнато към студения, гладък под.

Лош… лош… лош…

— Затваряй си устата — прошепнах аз. — Остави ме на мира…

… уста… зъл… зъл…

… чест… чест… няма чест…

Вратата непрекъснато се отваряше. В залата кънтяха стъпки.

— Давин? — една ръка докосна рамото ми.

Това, разбира се, бе Нико. Лицето му бе все още бледо, а от едното му око се стичаше нещо.

— Нико.

Приседнах, но отново се отпуснах. Коремът ме болеше твърде силно.

— Боли ли те?

… боли… зъл… зъл…

Естествено, че ме болеше, но аз поклатих глава, защото не беше толкова лошо. Всъщност бях благодарен за болката, защото тя отвличаше вниманието ми от непрестанния шепот на гласовете. Но лицата на стената зад Нико вече бяха започнали да се променят. Те ме гледаха втренчено, подигравателно и с омраза. В тъмните им дъна проблясваше светлина, студена като ненавистта, която таяха.

… страхливец… — шептяха те, — … страхливец… лош… убиец…

Очите на Валдраку ме гледаха. Кръвта се стичаше от гърлото му.

Обърнах се към Нико, единственото лице, за което бях сигурен, че бе живо. Той се бе превил от умора, бе обвил тялото си с ръце и бе пъхнал дланите под мишниците си.

— И сега ли има кръв по ръцете ти? — попитах аз.

Той кимна.

— Виждам я през цялото време.

— Защо?

— В Дунарк… в тъмницата. Имах кръв по ръцете и по дрехите. Кръвта на баща ми, на Адела и на малкия Биан. Не ми позволяваха да се измия. Не и преди Дина да дойде и да ги принуди. Прекарах почти цяло денонощие с кръвта на мъртвото ми семейство по ръцете ми.

Спомних си как веднъж хвърлих към него мъртъв заек. Чак сега разбрах защо така бързаше да се измие.

— Не ти ги уби — казах му аз.

… мъртви… мъртви… мъртви…

… уби…

— Давин, мълчи.

… тих… тих… тих… тих и мъртъв… тих и мъртъв…

— Но това е истината — казах аз високо, за да заглуша Шептящите. — Дракан беше!

— Но аз го направих възможно! Ако не бях…

Той млъкна.

… бях… бях… бях… — шептяха стените.

— Когато брат ми умря, обещах на Адела, че винаги ще може да ме потърси. Че ще се грижа за нея. Но къде бях аз, докато Дракан ги убиваше? Смъртно пиян в стаята си. Или в нейната. Дори това не знам. Не разбираш ли, че аз съм отговорен за смъртта им? — той бе започнал да вика.

Смъртта им, смъртта им, смъртта им — думите ехтяха из стаята, толкова високо, че за миг заглушиха подигравателния шепот на гласовете.

— Ти поне не си разсякъл някого в гръб — изръмжах аз с горчивина.

… в гръб… страхлив и в гръб…

… разсякъл… разсякъл… в гръб…

Нико стоеше с леко наведена глава, почти като граф Артос. Той слушаше, но не бях сигурен, че чува същото като мен.

— Мисля, че е най-добре да спрем да говорим — рече той накрая.

Кимнах, но стените продължиха да шептят каквото си знаеха: