Лине Кобербьол - Дарът на змията

… повече… повече… вече не е жив…

Лош. Лош убиец. Страхлив и лош. Дали гласът звучеше в главата ми или идваше отвън? Не виждах единствено лицето на Валдраку. Мъртви очи се взираха в мен от мъртви лица, понякога това бяха лицата на мама, на Мели или на Дина. В един момент ми хрумна, че сам можех да си причиня загубата на съзнание. Ако ударех главата си достатъчно силно в пода…

Не се получи. Само дето ме заболя още повече от преди. Гърлото ми бе толкова сухо, сякаш бях викал часове наред. А шепотът на гласовете не заглъхваше. Даже напротив. Жужеше още по-силно в главата ми с думите:

… зъл… лош и страхлив…

Само да можех да заспя. Но щом затворех очи, виждах още по-ужасни неща, отколкото като ги държах отворени.

Нико ме разтърси.

— Давин. Виж!

Той държеше нещо пред мен. Една… една кукла, както изглеждаше, направена от парцали и конци, а очите и устата й бяха неумело нарисувани с въглен.

— Беше ето зад тази колона.

Очите му вече не бяха замислени и виновни. Те искряха от ярост.

Не разбирах напълно гнева му.

— Не осъзнаваш ли какво означава това? — попита ме той.

Поклатих леко глава. Какво ли значение имаше какво мислех аз. Един злодей.

… лош… лош… лош…

— Те причиняват това и на децата !

Навлажних устни, или поне се опитах. Имах чувството, че дори слюнка не ми бе останала.

— Жалко — казах аз дрезгаво.

… жалко… жалко… жалко

— Давин, не бива да им позволяваме да победят.

Погледнах Нико. Кръвта се стичаше от гърлото му. Как успяваше да говори с прерязано гърло? Затворих очи. После отново ги отворих. Кръвта все още беше там.

— Не съм сигурен, че мога да издържа това — рекох му аз.

… навън… навън… навън… — шептяха стените.

Изход обаче нямаше.

Лежах на пода, макар че гласовете се чуваха по-ясно така. Вече не можех да се държа на крака. Учителят Вардо стоеше на вратата. Каза нещо на Нико, но не чух какво, защото ушите ми бучаха от шепота. Нико поклати глава и му обърна гръб. Един пазач го хвана, обърна го и го принуди да падне на колене, а учителят Вардо отново каза нещо и протегна ръка напред. Не успях да видя какво направи Нико, но явно постъпката му не се хареса на учителя Вардо, защото след малко Нико извика от болка, толкова високо, че за миг успя да заглуши шептящите. Лежеше превит на пода, а пазачите го прескочиха и се отправиха към мен.

Опитах да се изправя, но краката изобщо не ме държаха. Стражите ме хванаха за ръце и ме провлачиха до краката на учителя.

— Как си, синко? — попита той.

Дърто лице от камък, помислих си аз. Не ти ли е все едно?

— Отговори на учителя — нареди ми един от пазачите и ме вдигна, така че застанах на колене.

— Не — рече Вардо. — Не е нужно да отговаря. Достатъчно е да покаже малко добра воля. Той протегна ръка към мен. На черната ръкавица имаше пръстен с герба на граф Артос, изкован от сребро. — Целуни го.

„И дума да не става. За нищо на света. Махни оттук проклетия драконов герб и върви по дяволите.“

Такива мисли се въртяха из главата ми. Но нищо не му казах. Валдраку се взираше в мен с мъртвите си очи от стените и аз се почувствах лош и страхлив.

Целунах герба с дракона.

— Браво, синко — рече учителят Вардо. — Сега ще можеш да си починеш.

Навън все още бе тъмно. Дали бе изминал още един ден? Може би два? Или пък слънцето просто бе решило вече никога да не изгрява? Отведоха ме в същата малка стая с голите бели стени и същата малка койка. Легнах на нея и изпънах нараненото си тяло. Тишина. Сън. Хиляди хора по света получаваха и двете всеки ден — часове тишина и сън. Те не осъзнаваха колко ценна беше тишината. Затворих очи.

… малък… лош… страхлив…

Страхлив… страхлив…

— Не!

Скочих на крака. Огледах се около мен. Бели стени. Лунна светлина. Нямаше каменни лица. И все пак можех да ги чуя.

… лош… лош… страхлив…

Краката ми омекнаха и аз паднах обратно на койката. По бузите ми се стичаха сълзи. Не беше честно. Направих каквото ми каза. Целунах проклетия му драконов герб, макар че само от мисълта за това ми се повдигаше. И все пак не можех да заспя. Продължавах да се чувствам малък, лош и страхлив. Още по-голям страхливец от преди.

Поех си дълбоко въздух и се разридах. Нека свърши. Нека всичко да свърши. Опрях глава на бялата стена. Чувствах се като най-злия човек в света.

„Той не е страхливец“ — хората често говореха така за мен. И аз се гордеех. Вярвах, че съм човек, който дръзва повече от останалите. Не се боях да яздя най-бързите и най-дивите коне. Да се бия, дори и с тези, които бяха по-силни от мен. Възхищавах се на смелите. На Салан, например, и на другите, които без страх се впускаха в опасни подвизи.