Но сега в главата ми бе настъпил покой. Тишина и покой. Шепотът бе изчезнал. Но все още можех да чуя ритмичното тропане на затворниците — някъде много, много далеч, и много слабо.
— Аз спечелих — рекох на каменното лице. — Ти загуби, а аз спечелих.
Вардо не ми отговори. Врътна се и излезе, а пазачите заключиха и ме оставиха в мрака.
Дина разказва
VI. Сянката на смъртта
На планинския път нямаше никакви други хора освен нас. Никой не ни пресрещна, никой не ни изпревари. Цял ден не видяхме нито една къща. През нощта Сезуан хвана голям червен гущер и го уби с камък.
— Дали става за ядене? — попитах недоверчиво.
— Може да опитаме — рече Сезуан, докато разпаряше гущера и вадеше вътрешностите му. — Във всеки случай не е отровен.
Накладохме неголям огън и сварихме малко вода. Нямахме хубав чай, но бях набрала по пътя малко валериана и испански кервел. Те не бяха кой знае колко хранителни, но успокояваха стомаха и създаваха поне леко усещане на ситост. Увихме гущера с листа и го сложихме на въглените. Гледах подозрително зеленото руло, но то постепенно започна да пуши и да почернява отгоре. Дали наистина ставаше за ядене?
Сянката хвърли чашата си така, че валериановият чай се плисна на всички страни.
— Лошо е на вкус — сопна се той.
Погледнах го раздразнено. Той седеше и се чешеше по гърдите с едната ръка като бълхясало куче. След като бе прекарал на магарето по-голямата част от деня, привечер се посъвзе и дори извървя пеша последната част от пътя. Беше хубаво, че отново можахме да закрепим дисагите на гърба на магарето, вместо да ги мъкнем сами, но ако питате мен, бих предпочела Сянката да бе продължил да спи. През последния час не бе правил друго, освен да се оплаква и мрънка. Сякаш водехме едно голямо тригодишно дете със себе си. Беше по-непоносим от Мели. Десет пъти по-непоносим.
Той припълзя до мен, без да се изправи. Бедният ми стомах се обърна от киселата му миризма и за малко да повърна валериановия чай.
— Сянката е гладен — рече той и съвсем се наведе към мен. — Сянката е ужасно гладен.
Не издържах повече. Избутах го и се изправих, но той ме хвана за глезена с мръсната си, груба ръка и изсъска:
— И децата стават за ядене — по-вкусни са от гущерите!
— Пусни ме! — заритах с крак, за да се освободя, но той бе по-силен, отколкото човек можеше да предположи, като види колко е кльощав.
— Остави я — рече Сезуан остро.
Сянката го послуша. Но ме погледна лошо.
— Ще настъпи денят на отмъщението — изръмжа той. — Сянката ще стане учител, учителят — сянка, а смъртта ще се нахрани с малки момиченца!
Отдалечих се заднешком от него, докато гърбът ми не се опря в топлия хълбок на магарето и нямаше как да продължа. Цялото ми тяло бе изтръпнало и ме сърбеше, сякаш бях преспала в слама, пълна с мравки. Той сигурно не говореше сериозно за това с децата. Или пък наистина го мислеше? Не, каза го само за да ме изплаши. Естествено, че бе така. И въпреки това… имаше нещо в погледа му, в цялото му същество, в кокалестите ръце, в грубата кожа, във вонята… Ако някой можеше да яде малки деца, то това би бил някой точно като него. Някой, който се придвижваше в сенките и вонеше, сякаш се бе хранил с каквото намери, живо или мъртво, прясно или развалено. Като огромен лешояд без криле. А Сезуан искаше да спя в един бивак с него?
— По-добре няма да стане — каза баща ми и избута от въглените напълно почернялото, увито в подправки руло. Разряза го с ножа си и раздели димящия гущер на три.
Сянката излапа своя дял на четири бързи хапки. Аз гледах по-подозрително своята порция. Месото бе светло, почти като пилешко. Откъснах едно малко парченце с пръсти и го сложих в уста. Нямаше някакъв специфичен вкус, нито горчив, нито сладък, просто на леко изгоряло. Изядох и остатъка. Не бе кой знае колко и стомахът ми се разбунтува недоволно — щеше ми се да имахме още един гущер.
— Легни да поспиш — каза ми Сезуан. — Сигурно си уморена.
Да, бях уморена. Съвсем капнала. Но… смеех ли да заспя? Погледнах крадешком Сянката. Можех ли да се унеса в сън, когато той лежеше само на една ръка разстояние?
— Спи — повтори баща ми.
Това означаваше, че щеше да ме пази. Щеше да остане буден и да внимава Сянката да не ми направи нещо. Легнах на земята и заспах веднага щом се завих през глава, въпреки страха и въпреки гладния ми стомах, който бе получил само една трета от гущера и малко валерианов чай.
Сънувах. Добре осъзнавах, че бе сън, защото познавах студа на мрачното подземие. Тъмницата. Но къде бяха змиите? Последния път тук имаше змии. И къде беше Давин?
Читать дальше