Лине Кобербьол - Дарът на змията

Той не е тук.

Думите прозвучаха като шепот в главата ми, без да са изречени от някого. Настръхнах от студ и страх. Ако Давин не бе тук, къде бе тогава? Почти нищо не виждах. Някъде отгоре се процеждаше съвсем слаба, бяло-синя светлина, като лунна. Докоснах стената. Бе слузеста, грапава и влажна като тялото на охлюв. Къде бе Давин?

Пристъпих несигурно напред. Петите ми затънаха във влажната земя. Земя? Бях очаквала подът да е от камък, твърд и студен. Къде се намирах? Какво бе това място? Като хралупа на язовец, но много по-голяма.

— Давин? — извиках предпазливо, не много високо. Никой не ми отговори, а гласът ми прозвуча тихо и беззвучно. Нямаше ехо.

След това кракът ми затъна още повече в земята, толкова много, че се препънах и паднах. Блъсна ме миризма на влажна пръст, на разложено. Ръцете ми напипаха нещо. Не бе пръст или камък.

Дрехи. Тяло.

— Давин? — затърсих слепешком в мрака, разравях пръстта с ръце, хванах го и го вдигнах…

Бледата светлина освети лицето му. По устата и носа му имаше тъмна влажна пръст. Очите му бяха затворени, но не защото спеше.

Той не е тук.

Не. Не беше тук. Вече не. Това не бе някаква тъмница, нито пък хралупа на язовец.

Бе гроб.

Разплаках се. Усетих как топлите сълзи се стичаха по студените ми страни. Бе сън. Бе само сън. Знаех го и въпреки това бях толкова уплашена и ужасена, че не можех да спра да плача. Не можеше да е истина. Не знаех дали Давин бе жив. Ами ако сега в действителност лежеше в някоя тъмна дупка, мъртъв и наполовина заровен. Мисълта за това бе непоносима.

— Шшшщттт — някой ме докосна. По бузата. Нежно и внимателно с пръст.

Сезуан. Може би отново щеше да ми запее. Дано да искаше. Щеше ми се да остана да лежа така, докато баща ми ми пее и прогони кошмара.

— Шшшттт — промълви той отново.

Отворих очи. И изкрещях до небето. Защото това не бе Сезуан. Не бе баща ми. Сянката ме бе успокоявал, неговият груб пръст бе изтрил сълзите ми.

— Остави я на мира! — Сезуан се изправи объркан. Погледът му бе мътен и замъглен от съня, но той хвана Сянката за ръката и почти го изхвърли от мен. — Казах ти да стоиш далеч от нея!

Сянката изсъска като котка.

— Момичето плачеше — рече той. — Сянката нищо не е направил, Сянката я успокояваше!

Приличаше на малко момче, което току-що бе обвинено за нещо, което не бе извършило. Дори започнах малко да му съчувствам. Да, колко добре ми бе познат този гняв, гневът от това да си несправедливо подозиран. Всеки път, когато наричаха мен или мама вещици, всеки път, когато ни шепнеха зад гърба, се чувствах точно като Сянката сега. Или поне така си мислех. Кой ли можеше да каже какво точно изпитваше Сянката?

Сезуан стоеше изправен, забил поглед в земята. Бе толкова уморен, че тялото му се олюляваше.

— Извинявай — промълви той. — Мислех, че ще успея да остана буден, но… Ще трябва да поспя, поне малко.

Сезуан вдигна глава и погледна Сянката.

— Ела тук — рече му той.

— Защо? — Сянката изглеждаше недоверчив. — Какво ще прави учителят със Сянката?

Сезуан докосна флейтата с едната си ръка.

— Казах ти да дойдеш тук.

Сянката впери очи във флейтата.

— Може ли сянката да получи един сън?

— Просто ела тук. Легни.

Сезуан бързо сряза част от въжето на магарето.

— Сянката не иска да го връзват!

— Прави каквото ти кажа — рече Сезуан рязко. — Или това ти бе последният сън.

Устните на Сянката затрепериха. Цялото му тяло затрепери.

— Учителят е зъл! — изсъска той. — Учителят е лош със Сянката!

Но той въпреки това легна и се примири, че Сезуан уви единия край на въжето около ръцете му, а другия около същия лавров храст, за който бе завързано магарето.

Струваше ми се, че трябваше да го защитя. Да кажа на Сезуан, че само се бе опитал да ме успокои и леко бе погалил бузата ми. Но самата мисъл, че ме бе докоснал… Може би щеше да го направи отново, ако бе свободен. Докато спях. Прехапах устни и си замълчах.

Сянката обаче не млъкваше. Сипеше порой от обиди и заплахи към „злия учител“. А когато не му останаха думи, започна да реве с едно протяжно, обвинително „уааааааааа“, като изтощено пеленаче или ранено животно. Сезуан се опита да го накара да млъкне, но той се развика още повече.

— Ела, Дина — рече баща ми. — Малко ще се отдалечим. Ще отидем от другата страна на онези скали там. Като не може да ни вижда, рано или късно ще спре.

Но не стана така. Ревът прерасна във вой веднага щом се скрихме от погледа му. Цялата долина го чу. Ако някъде наблизо имаше разбойници, нямаше съмнение, че щяха да ни открият без проблем.