Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Дина — отвърна ми той тихо. — Престани да ме тормозиш.

Не изглеждаше добре. Бе изнемощял, болен и уморен. И това не бе всичко. Очите му бяха… странно мъртви. Може би наистина бях сгрешила, като го тормозех, както сам се бе изразил. Но аз също бях уморена. И гладна, и отчаяна. Защото Давин и Нико бяха затворени в крепостта Сагис вече… вече доста дни, бях им загубила сметката. Повече от седмица, може би две. Всичко можеше да им се случи за това време.

— Ти ми обеща — казах аз. — Сключихме сделка. Ако сега ме измамиш, то… то вече не искам да ти бъда дъщеря.

Неочаквано ме заболя от думите ми, защото вече бях започнала да гледам на него като на мой баща.

Той остана мълчалив ужасно дълго време. Страхувах се, че ще започне да ми обяснява как нищо не може да се направи и че трябва да поемем обратно към вкъщи. Може би никога не е било възможно. Може би ми бе внушил всичко, за да ме отдели от мама? Цялата изстинах, само като си го помислих. Но мама го вярваше, нали? Вярваше, че той можеше да го направи. Просто не искаше да плати исканата цена.

— Изчакай ме до портата — рече ми той.

Сърцето ми подскочи. Бе измислил нещо. Но защо не искаше да ми каже какво?

— Сезуан…

— Върви — повтори той. — Няма да се бавя.

Той свали флейтата от колана си и аз кимнах сама на себе си. Щеше да даде на Сянката сън. А когато той се събудеше, щяхме да сме от другата страна на портата. Само да не тръгнеше след нас. Знаех, че можеше да е доста хитър, ако му се наложеше. Колко дълго можеше да го накара Сезуан да спи?

Сянката, който се опитваше да яде зелените дюли, се обърна, сякаш имаше някакво шесто чувство, което му подсказваше кога Сезуан докосваше флейтата.

— Сън — прошепна той. — Да не би учителят да иска да прати на Сянката сън?

— Да — отвърна Сезуан. — Дина. Върви. Чакай ме долу.

Тръгнах надолу по пътя. Върховете на обувките ми съвсем пожълтяха от прахта. От двете страни на пътя растяха магарешки бодили с човешки бой, а в синьо-лилавите им цветчета жужаха пчели.

Сезуан започна да свири зад мен. Направих още няколко крачки. След това краката ми спряха от само себе си.

Мелодията не звучеше като последния път, когато прати на Сянката така лелеяния сън. Нито когато го накара да напусне скривалището си. Всъщност никога преди не бях чувала Сезуан да свири така.

Беше много хубав ден. Слънцето грееше на небето, закривано само от няколко рехави облачета. Но изведнъж се замислих за лунната светлина. За лунната светлина и за мекия благоуханен летен мрак. Ако някоя птица чуеше тези тонове, щеше да си спомни за гнездото си. Козлето щеше да намери майка си. „ Вкъщи — шепнеше флейтата. — Подслон. Отмора. Трябва да спиш сега. “

Дали си въобразявах или наистина стана по-тъмно? Къде бе осеяното с детелина поле, чийто аромат усещах? Един гълъб, който бе кацнал в офиката малко по-напред, се попощи по гърдите и пъхна главичка под крилото си. Пчелите вече не жужаха в крайпътните трънаци. Дори вятърът утихна.

— Почини си — шепнеха тоновете. — Спи. Спокойно. Нищо не може да ти се случи.

Беше красиво. Невероятно красиво. Като при залез. Като ледени кристали точно преди да се разтопят. Въпреки това цялото ми тяло бе започнало да трепери. Изведнъж си спомних съня си. За Давин. Той вече не е тук. Наполовина погребан, със затворени очи… Флейтата не спираше.

Затвори очи. Отпусни се.

Сърце, почини си. Спри.

— Не!

Трябваше да го изкрещя, но от устните ми не се отрони нито звук. Сякаш флейтата бе отнела дъха ми и гласът ми бе изчезнал с него. Пъхнах пръсти в ушите си и се опитах да заглуша звуците. Заолюлявах се с вдървените си крака — не към портата, а обратно към дюлевата градина. Не можех по-бързо, а и това нямаше значение, защото знаех, че бе късно.

Флейтата замлъкна. Изведнъж и вятърът, и слънцето, и острата миризма на прах, бодили и градински чай се върнаха. Гълъбът от дървото плясна с криле и отлетя.

Сезуан бе облегнал гръб на една дюля. Сянката бе отпуснал глава в скута му. Тялото му бе безжизнено, сърцето му не биеше, гърдите му не дишаха. Знаех, че бе мъртъв.

— Ти го уби! — рекох аз. — Ти… Ти го уби с мелодията си!

В началото Сезуан не ми отговори. Флейтата лежеше на земята, а ръцете му бяха празни и отпуснати. Изглеждаше така, сякаш самият той бе мъртъв.

— Казах ти да чакаш при портата — промълви той накрая. Гласът му бе слаб като тънка прокъсана връв и дори не се опита да отрече или да се защити. Вместо това ме погледна учудено. — Плачеш ли, Дина? Плачеш за него?