Лине Кобербьол - Дарът на змията

— А-а-а, сигурно женичката ми е приготвила вечерята — рече внезапно дърводелецът и явно в един миг забрави за глезените на Нико.

— Какво ли предлагат в „Дракона“ днес? — промърмори един друг и се изправи.

Само след няколко мига всички се разотидоха, на кея останахме само аз, Сезуан и Нико.

Сезуан свали флейтата от устните си.

— Интересна плячка си хванала — рече ми той.

— Това е Нико!

— Да — рече ми Сезуан. — Знам. Виждал съм го… с теб и семейството ти.

— Но щом Нико е тук… полумъртъв… — едва намерих сили да довърша. — Тогава къде е Давин?

Сезуан погледна към Нико, който все още приличаше повече на мъртъв, отколкото на жив.

— Не знам — отвърна ми той. — Но ако успеем да свестим младия Рауенс, може да го попитаме.

Сезуан пренесе Нико по стръмните улички до „Черния дракон“. Леко се задъха от това и се наложи да му помагам последните метри. На сърдития кръчмар обясни, че Нико е негов племенник, на когото се натъкнал в селото.

— Май е пийнал няколко чаши в повече — добави Сезуан и погледна кръчмаря с онзи особен поглед, който само мъжете разбираха. Съдържателят със сигурност разбра. — Ще го сложа да легне горе, докато изтрезнее.

Чудно как, но кръчмарят изобщо не забеляза, че „племенникът“ на Сезуан бе прогизнал и целият кървеше. Той дори не поиска повече пари за третия човек в стаята.

— Остани при него — рече ми Сезуан. — Струва ми се добра идея да се опитаме да му дадем малко ракия.

Слезе надолу по стълбите. Гледах безпомощно Нико и се опитвах да си спомня какво ми бе казвала мама за хора, които почти не се бяха удавили. Май трябваше да им дишаме в устата… Но Нико вече се справяше сам, макар и леко да похъркваше. Имаше и нещо за топлината. Студената вода! Затова бе посинял като корем на мъртва риба.

Започнах да търкам ръцете и китките му, за да ги стопля. Бе толкова студен. Дали Сезуан щеше да се върне бързо с ракията?

— Ако го вдигна — рече ми той, — можеш ли да се опиташ да му налееш малко в гърлото?

Сезуан ми подаде малък глинен съд. Махнах запушалката му и подуших. Миришеше силно на алкохол и хвойна. Надявах се, че бе достатъчно силно, за да успее „да съживи мъртвите“, както казваха планинците.

В началото ракията изтичаше от устата на Нико. Но на втория път я преглътна. И се разкашля силно. Сезуан го удари много пъти по гърба, толкова силно, сякаш го биеше. Но явно Нико се нуждаеше точно от това, защото започна да плюе вода, вода и тиня, а когато най-накрая се успокои, вече дишаше по-леко.

Свалихме мокрите му дрехи и се опитахме да го подсушим и сгреем с одеялото ми. След известно време започна да прилича все повече на човек и все по-малко на мъртва риба. Но все още не бе отворил очи.

На какво само приличаше с всичките драскотини, разрези, рани и белези! Сякаш нещо огромно бе забило зъби или нокти в него.

— Казаха, че змията го е хванала — рекох на Сезуан. — Какво означава това? Каква змия?

— Казах ти, че в езерото има чудовища.

— Тоест… Змия?

Той кимна.

— Аз самият не съм я виждал. Но много други хора са. Затова тукашните никога не плават и не ловят риба в езерото. С изключение на лодката на графа. Хората му винаги успяват да я залъжат по един или друг начин. Но дори и те излизат само нощем, когато е най-заспала.

— Но… мислиш ли, че… Казаха, че го е изплюла!

Погледнах раздраните ръкави на Нико. Как изяждат морските чудовища плячката си? Дали просто я гълтат или… я и дъвчат?

В този миг Нико най-накрая отвори очи. Погледът му се мяташе диво във всички посоки, сякаш не можеше да осъзнае къде се намира, което бе разбираемо — все пак последното, което си спомняше, бе езерна вода. Или още по-зле — стомаха на змията. Настръхнах при мисълта за това.

— Нико — рекох.

Той се обърна към мен и за първи път ме погледна в очите. Остана така втренчен в мен доста дълго. Сетне попита:

— Жива ли си?

Как се уплаших само. Такива въпроси задаваха само хора, за които не беше сигурно, че са с всичкия си. Дали студената вода можеше да е увредила мозъка му?

— Да — прошепнах. — И ти също. Но за малко да се удавиш.

Реших, че е най-добре да не споменавам змията точно сега.

След това Нико забеляза Сезуан. Отне му само миг да осъзнае кой е, макар и никога да не го бе виждал преди.

— Черният магьосник.

Каза го, сякаш бе мръсна дума, проклятие. Виждах как мислите препускаха в главата му, опитваше се да разбере какво правех тук сама със Сезуан.

Сезуан нищо не каза. Просто леко кимна, сякаш Нико го бе поздравил учтиво.