Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Сезуан ми обеща да ми помогне да освободя теб и Давин — обясних му бързо.

Всичко бе толкова объркано. След смъртта на Сянката бях решила да мразя Сезуан, но точно в този момент усетих, че трябва да го защитя пред Нико.

— Къде е Давин? — попита Сезуан.

Върху лицето на Нико се появи измъчено изражение.

— Не знам къде е — рече той. — Но знам как се държеше. Мисля, че трябва да побързате да го измъкнете оттам.

След това погледът му стана някак странен и замислен и аз отново се зачудих дали главата му не бе пострадала.

— Него — продължи той — и всички останали.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Децата. И пленниците. И всички други, уплашените и изтормозените, докато в проклетата крепост не остане нито един човек.

Имах чувството, че думите му останаха да кънтят във въздуха ужасно дълго. Защото това бе невъзможно. Трябваше да разбира, че бе невъзможно. Защо ни го казваше и то по този заповеднически начин, когато знаеше, че нямаше как да стане?

— Нико — рекох му тихо и ужасено. — Дойдох, за да спася само брат ми. И теб.

— Да — отвърна ми той. — Това е много смела постъпка, Дина, но не е достатъчна. Просто не е достатъчна.

Сезуан се опита да вразуми Нико. Караха се повече от час, докато накрая Нико отново започна да се замайва и не можеше да говори повече. Но дори и тогава не отстъпи от безумното си искане. Седях там, слушах ги и се чувствах ужасно. Исках да се разберат. Исках да освободим Давин и да се приберем вкъщи. Дори това бе достатъчно трудно. Но поне бе възможно.

Не разбирах какво се бе случило с Нико. Как така бе натрупал толкова омраза към учителите? Той, който преди време не намери сили дори Дракан да убие, когато имаше тази възможност.

— Какво толкова правят те? — попитах накрая.

— Унищожават душите на хората — рече ми той. — Унищожават душите на децата.

Нико явно смяташе последното за най-ужасно.

— Да, но… как? — не можех да го проумея.

Тогава Нико ни разказа за Двора за наказания. За ключовете на мъдростта и за Залата на шепота.

— Унищожават те отвътре — рече той тихо, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда. Някои от децата, а мисля, че и някои от пленниците… Ако отключиш вратата и им кажеш: „Свободни сте, можете да си вървите“… те ще останат където са. Защото не им достига смелост за другото. Защото не могат да си представят друго.

— Нико, ами как тогава мислиш да ги измъкнем? След като те самите не искат да си помогнат. Ами ако извикат най-близкия пазач като ни видят, защото не смеят да сторят друго?

— Не знам — рече той. — Все още. Но всичко ще се нареди. Ще измисля нещо.

— И колко време ще бъде необходимо на младия господар да изкове план? — попита Сезуан сърдито. — Споменавам го само, защото престоят в „Черния дракон“ не е безплатен. А не е и безопасен. Единствената причина, поради която стражарите още не са тук, сме аз и черните ми умения.

Последните му думи бяха изречени с особено сърдит тон, защото Нико бе показал открито какво мисли за Сезуан и змийската му дарба.

— Стига си ме наричал така — рече му Нико.

— Как?

— Младия господар. Аз не съм никакъв господар и не искам да бъда.

— Но внезапно ти се прииска да се правиш на герой и спасител.

Отново щяха да започнат да се карат. Сигурна бях. Но не можех да ги слушам повече.

— Имаме ли пари за малко хляб? — попитах. — Ще ида да взема.

Сезуан ме погледна и изражението на лицето му се смекчи.

— Да, сигурно си гладна — рече той и извади няколко монети от кесията си. — Ето. Виж какво ще ни даде ужасният кръчмар за тях.

Спуснах се по стълбите към кръчмата. Сега бе претъпкана и никой не ми обръщаше внимание. Всъщност всички бяха втренчили поглед в един мъж, който седеше на маса съвсем в дъното на помещението. Не го ли познавах отнякъде? Изглежда разказваше истории.

— След това се разразила ужасна буря. Вятърът виел, свистял и разпенвал водата…

Опитах се да привлека вниманието на кръчмаря, но това се оказа още по-трудна задача, отколкото през деня. Ако изобщо бе възможно. Дори и той беше изцяло погълнат от историята на мъжа.

— В търбуха на змията било съвсем тъмно, така че той си напалил голям огън…

Търбуха на змията? Втренчих се в мъжа. Познах го обаче, едва когато видях сандъка с инструменти на масата. Бе дърводелецът. Същият, който забеляза следите по глезените на Нико.

— … и тя започнала да кашля и кашляла, докато не го изплюла през огромната си паст. Той имал рани, но те не били достатъчно много, че да му попречат да се изправи и да продължи по пътя си. След седем дни в търбуха на змията!