Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Трябва да се преместим — рече ми Нико. — Да намерим място, където да го сложим да легне. Все още ни чака много работа. Заключените врати и оковите не се отключват от само себе си.

Знаех, че имаше право. Изпитвах все по-голям и по-голям страх, защото знаех, че нещо с баща ми изобщо не бе наред. И защото някой можеше да дойде и да ни открие — някой, който не бе допуснал съня на Сезуан до съзнанието си. Той ни бе предупредил, че флейтата няма еднакво силно въздействие върху всички.

— Можеш ли да го носиш? — попитах.

— Да — рече ми Нико. — Но не твърде дълго. Нека да опитаме там горе.

Той кимна към една сграда от другата страна на площада, с широка белосана врата, два тесни високи прозореца и малка часовникова кула. Взех ведрото, а Нико вдигна Сезуан на ръце и го пренесе през късото разстояние до бялата врата.

Май беше параклис. Във всеки случай едната му стена бе покрита с картини, повечето със Света Магда, а на пода имаше надгробна плоча с изсечени имена, свещени думи и знака на Света Магда — два кръга, които винаги ми напомняха малко за собствения ми Знак на жрица. На три от стените имаше балкон, където благородниците можеха да седят, издигнати над простолюдието. Но явно отдавна никой не бе стъпвал тук. Тъмните редици пейки бяха покрити с дълбок слой прах, а в цялото помещение се носеше миризма на изоставено и влажно, на паяжини и студени каменни стени.

Избърсах с ръкав праха от едната пейка.

— Тук — казах на Нико. — Поне да не лежи на пода.

Нико положи Сезуан на пейката. Баща ми все още бе толкова безжизнен, че ме болеше да го гледам.

— Ще трябва да изляза — рече Нико. — Ще се опитам да намеря Давин. Остани тук, Дина! Това място поне е сигурно.

Кимнах. Не можех да оставя Сезуан, а Нико познаваше крепостта по-добре от мен. Така беше най-разумно. Въпреки това се наложи да си прехапя устната, за да не го помоля да остане при мен.

Той излезе през бялата врата и я затвори след себе си. Останах сама с баща ми и ми ставаше все по-студено и по-студено. Накарах го да пийне още малко и самата аз отпих. Той обаче остана да лежи със затворени очи, но въпреки това не спеше.

Нямах нито кърпичка, нито дори шалче, затова напоих едно крайче от полата си и внимателно почистих кръвта от напуканите му устни. Дали бе спряла или продължаваше да тече леко? Бе толкова странно да седя тук и да бдя над него. Бяхме си сменили ролите. Докато вървяхме по планинския път, той ме бе пазил, докато спях. Бе ми пял, за да прогони кошмарите.

Флейтата, сетих се аз изведнъж. Къде е флейтата?

Не бе на колана му, както обикновено. Сигурно я бе изгубил, когато се строполи на земята. А аз и Нико я бяхме оставили да лежи там, сякаш нямаше никакво значение.

Трябваше да я взема! Ако все още бе там.

Навън продължаваха да вървят хора — мълчалив поток от деца, жени и мъже, които се бяха запътили към портата. Аз им пресякох пътя и се отправих към Образователния дом.

Беше там. Все още беше там.

Внимателно я вдигнах и внимателно изсвирих няколко тона, същите, с които започна всичко. Изглежда, че нищо не й се бе случило. Притиснах я до себе си и се забързах към параклиса.

Баща ми продължаваше да лежи отпуснат на пейката със затворени очи. Докоснах едната му ръка. Чак сега забелязах, че и по връхчетата на пръстите му имаше кръв. Бе ги разранил от свирене.

Изведнъж бялата врата се отвори. Несъзнателно приклекнах, защото това не бе Нико, а някакъв непознат с черно наметало и тясна черна качулка на главата.

Той направи една крачка напред.

— Излез — рече ми мъжът. — Знам, че си тук, момиче. Видях те.

Сърцето ми заби. Досетих се, че бе един от учителите. Той пристъпи още крачка напред. Ако се доближеше още малко, щеше да ни види, мен и Сезуан. Погледнах ужасено баща си, но той бе все така безжизнен — не можех да разчитам на помощта му. Затова аз се изправих с флейтата в ръка и излязох на пътечката.

— Тук съм, учителю — рекох аз. — Какво има?

Той спря изведнъж и промърмори:

— Дете. Просто едно дете.

Зад гърба му видях трима други мъже с наметала, целите в черно, досущ като него. Стомахът ми се сви. Как щеше да се справи едно момиченце като мен с четирима учители, от които се ужасяваше Нико?

— Ти ли беше? — попита той. — Ти ли стори това?

— Кое?

Учителят посочи флейтата с черния си пръст. И ръцете му бяха черни, облечени в черни ръкавици.

— Ти ли отрови въздуха с това? Ти ли напълни главите на хората с извратени сънища, които не ще успеем да прогоним години наред!