Лине Кобербьол - Дарът на змията

Учителят Вардо ме погледна, а след това впери очи в Сезуан.

— Ясно — рече той. — Ето кой бил истинският черен магьосник. Не някакво си объркано дете, разбира се, а самото зло. Какво ти е момичето тогава? Ученичка?

Сезуан поклати глава.

— Не. Просто… слугиня. Помощница.

Учителят Вардо се наведе, хвана ме за косата и ме изправи на крака.

— Не — рече той. — Струва ми се, че е повече от това.

Свободната му ръка бе точно до лицето ми. Върху ръкавицата имаше сребърен пръстен с две драконови глави. Той размърда палеца си и се чу шум, като от щракване на ключалка. Изведнъж нещо се показа между тях — нещо, което приличаше на тънък пирон или на дебела сребърна игла.

— Знаеш ли какво е това, черни магьоснико?

Баща ми явно знаеше, въпреки че не отговори веднага.

— Пусни я — прошепна той. — Ако й сториш нещо… Ако умре заради теб…

— Няма причина да умира — рече учителят Вардо. — Приближи се, черни магьоснико.

Защо Сезуан не правеше нищо? Защо не накараше учителя Вардо да се унесе в някаква друга реалност? Защо самият той не изчезнеше сред проблясващите слънчеви лъчи, изпълнени с малки прашинки? Човек можеше да види Сезуан само ако той му позволеше. Защо просто не изчезнеше? Погледнах към иглата, бе на една ръка разстояние от бузата ми. Тя бе дълга около два сантиметра и, разбира се, имаше остър връх. Със сигурност щеше да ме одраска, а можеше направо да ме пореже. Но едва ли можех да умра от това. „Хайде — помислих си аз. — Направи нещо“. Може би имаше нужда от малко помощ?

Вардо все още ме държеше за косата, така че вратът ми бе неприятно отметнат назад. Затова не успях да я изхвърля достатъчно силно и надалеч, но флейтата полетя във въздуха, уцели една от пейките и падна на каменния под, на няколко крачки от Сезуан.

Учителят Вардо извика ядосано и доближи ръката с иглата съвсем до брадичката ми.

— Не я докосвай — рече той на Сезуан. — И ела тук. Веднага!

Сезуан прескочи флейтата, сякаш изобщо я нямаше там, и спря на няколко стъпки от учителя.

— Пусни я — рече той.

— На колене — нареди му учителят Вардо. — Тогава ще я пусна.

Сезуан падна на колене. Учителят Вардо ме освободи. След това удари Сезуан с вътрешната страна на ръката си, така че иглата остави дълга кървава резка по бузата на баща ми.

Сезуан не каза нищо. Продължиха да се гледат втренчено един друг и не се сещаха за мен. Пристъпих няколко крачки назад. След това ги заобиколих и пропълзях до флейтата.

Все още никой от тях не поглеждаше към мен. Вдигнах флейтата с треперещи пръсти и засвирих — инструментът издаде няколко жални тонове, които далеч не можеха да бъдат наречени мелодия.

Това бе достатъчно.

Учителят Вардо се обърна рязко към мен и запуши ушите си с ръце. А Сезуан се хвърли напред и го хвана за крака, така че той падна на земята. Те се затъркаляха между пейките и известно време не можех да разбера какво ставаше. После една пейка изведнъж се обърна, а след нея — още една. Сезуан лежеше под учителя Вардо, стиснал с две ръце едната му китка — ръката с иглата и ръкавицата. Вардо го бе хванал за врата с другата си ръка и изобщо нямаше изгледи баща ми да успее да победи.

Само едно нещо ми хрумна.

Вдигнах флейтата като бухалка и ударих Вардо по главата с нея, колкото сили имах.

Учителят се строполи върху Сезуан, но той просто продължи да лежи и дори не се опита да го избута. Накрая се наложи аз сама да хвана Вардо за едното рамо и да го изтърколя настрани, за да мога да помогна на баща ми да се изправи.

Не успях да го вдигна на крака. Остана седнал, подпрян на една от преобърнатите пейки.

— Остави ме, Дина — рече той задъхано. — Аз само малко… малко ще си почина — той погледна свитото тяло на Вардо. — Какво направи с него?

— Ударих го. С флейтата.

Все още я държах в ръка.

— Добре — каза баща ми.

Подадох му я.

— Не можах да се сетя за друго. Надявам се да не се е счупила.

Той поклати леко глава.

— Задръж я. Вече е твоя.

— Моя?

— Ако я искаш.

Той ме погледна неуверено.

— Аз… не съм сигурна.

Сезуан затвори очи.

— Вземи я или я изхвърли — каза ми той уморено. — Това е чудесна флейта. Не е нужно да създаваш сънища с нея. Можеш просто да свириш.

Вардо се размърда. Дали не трябваше да го ударя още веднъж? Или пък да го вържа с нещо? Може би с чорап? Събух едната си обувка и започнах да си свалям чорапа.

— Какво правиш? — попита ме Сезуан.

— Ще го вържа.

— Не! — гласът му бе много рязък. — Не го докосвай!