Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Лодката — извика Нико. — Да видим дали можем да стигнем до лодката.

Той носеше едно момиченце, съвсем малко русокосо дете, което се бе вкопчило в него като увивно растение. Трябва да бе Мира от улица „Сребърна“.

Маша се насочи към една стълба, която се губеше надолу в подземието. Това се оказа само началото. Тя слизаше все по-надолу и по-надолу, сякаш никога нямаше да свърши. Накрая се озовахме в една пещера, пещера — пълна с вода. А във водата имаше лодка.

Сезуан бе казал, че тукашните никога не плаваха по езерото.

— Ще стане ли? — попитах Нико. — Ами… змията?

— По-опасно е да се опитаме да минем през крепостната порта — отвърна ми той. — Горе всички са обезумели и сами не знаят кой им е приятел и кой — враг.

Маша и други петима седнаха зад греблата. Лодката се понесе напред по черната вода към отвора на пещерата. Аз се наведох несъзнателно, за да избегна острите като резци скали, които висяха над нас. Струваше ми се, че няма достатъчно място, за да успеем да преминем.

Оказа се, че бърках. След малко се озовахме навън под високото синьо небе. В планините над нас виждахме пламъците, обхванали крепостта Сагис. Пушекът от тях се скупчваше на облаци — единствените на небосклона.

— Какво се случи с тях? — попита ме Давин. — Как умряха?

Мина известно време преди да осъзная, че говореше за учителя Вардо и за Сезуан.

— Те… те се убиха един друг — рекох аз колебливо, защото макар точно това да се бе случило, не бе съвсем вярно. — С отрова.

— Много подходящо — промърмори брат ми, — за отровна змия като него.

Аз го погледнах и ми се искаше да го скастря, да го разтърся и да му обясня, че изобщо не беше подходящо, че… беше ужасно. Но той изглеждаше толкова блед и изтощен, че реших да си премълча. Така или иначе нямаше да разбере. Кой изобщо можеше да разбере, че в душата ми имаше дупка, едно огромно празно място, останало след Сезуан? Че страдах , че нямаше да го видя отново, че никога повече нямаше да чуя гласа му. Давин не знаеше толкова много неща. Сезуан не бе негов баща, а мой. И някога ме бе галил и ми бе пял, за да прогони кошмарите. Какво знаеше Давин изобщо?

Водата на езерото бе синя като небето над главите ни. Нямаше никакъв вятър. Ако не беше димната завеса зад нас и усилията на гребците, пътуването щеше да е направо приятно. Но Маша, Герик и останалите гребяха толкова здраво, че потта направо се лееше по телата им, а Мира бе сгушила лице в рамото на Нико и изобщо не искаше да погледне във водата.

— Колко време трябва да сме нащрек? — попитах аз, като нямах никакво желание да споменавам змията. Представете си, че чуеше и решеше да излезе на повърхността и да провери кой говори за нея.

— Докато стигнем до плитчините — рече Маша. — Може би още час, ако задържим скоростта.

Никой не бе особено разговорлив. Задоволих се с това да седя и от време на време да поглеждам към водата, но единственото, което виждах, бе блясъкът на слънцето и синята й повърхност.

Над нас прелетя чапла с големите си широки криле. Над все още неразсеченото водно огледало, точно пред носа на лодката, танцуваха комари и други мушици.

Лодката се издигна.

В началото си помислих, че бе вълна. Но нямаше вятър.

— По дяволите! — изсъска Маша. — Не сега!

Лодката се строполи силно отново върху водата, така че дъските на дъното изпукаха, а над перилата полетяха водни каскади. Мира извика и се вкопчи толкова силно в Нико, че едва не го задуши. Нещо се изправи точно пред нас, само на едно гребло разстояние. И продължи да се издига. Все повече и повече.

Сезуан ми бе казал, че змията е едно обикновено влечуго.

Може би да. Точно както драконът е просто един гущер.

Слънцето блестеше в почти сребристите й люспи. Острите й перки се извиваха като дървета под напора на вятъра. Пастта й бе… огромна. Достатъчно голяма, за да глътне жив човек. Но не ми се вярваше някой да можеше да оцелее в продължение на седем дни в търбуха й.

— Имаме ли нещо, което можем да й хвърлим? — попита Давин отчаяно. — Агне или нещо подобно?

Ние, разбира се, нямахме агне. Откъде можехме да го имаме?

— Ако искаш ти скочи — сопна му се Маша.

Никой не каза нищо повече, защото Змията се стрелна надолу и изчезна в дълбините, а на повърхността след нея останаха само пяна и водни кръгове.

Това ли беше? Тръгна ли си? Може би не бе толкова опасна, колкото хората говореха.

След това лодката отново се издигна, по-високо от преди. Наклони се застрашително на една страна, а Маша изрева, че всички трябва да се скупчим на другата. След това отново се строполихме във водата, толкова силно, че зъбите ни затракаха.