Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Приключихме с моста — рече баща ми дрезгаво. — Да видим как ще се справим, като се приближим.

Почти ме бе страх да стъпя на подвижния мост. Страх ме бе, че той отново можеше да се превърне в лунна светлина, паяжина и музика. Но не стана така. А и стъпките ни звучаха съвсем нормално по дъските. Мъжът в ризницата гледаше през нас, когато минахме покрай него, сякаш вървеше по един съвсем друг мост.

Едното крило на портата бе открехнато. Явно оттук бе излязъл мъжът. Аз го бутнах, за да го отворя. Продължихме, напред в тъмната крепост под тихата замечтана мелодия, която Сезуан бе подхванал отново.

Тоновете се промъкваха по влажния калдъръм в двора. Издигаха се до острите зъбци, съвсем бледи на фона на лунната светлина. През отворени и затворени врати, през прозорци. През порти. Милваха спящите прислужници и заспалите в сламата коняри. Заиграваха се лениво със сънените стражи и галеха нежно детските легла в Образователния дом. Дори затворниците във влажните подземия ги чуха и се размърдаха, така че оковите им зазвънтяха. Може би дори граф Артос ги слушаше, кой знае. Но навярно никакви мечти не можеха да трогнат студеното старо сърце.

Сезуан свири, докато луната изгря на небето и започна отново да залязва. Свири, докато звездите заблещукаха ярко над планината, а после угаснаха. Когато морският бриз повея над стените точно преди зазоряване, мелодията на флейтата не бе по-силна от шепот. Но той продължи да свири. Докато прилепите полетяха обратно към хралупите си и прибраха криле. Докато дроздът поде утринната си песен. Докато небето се проясни и денят пламна с първите си алени лъчи иззад облаците. Сезуан свали флейтата, едва когато слънцето докосна най-високите крепостни стени. Устните му бяха толкова сухи, че се пукаха и кървяха. А когато и последният тон заглъхна, той се строполи пред вратата на Образователния дом, като човек, който никога повече нямаше да се изправи.

— Вода — прошепна Сезуан. — Дайте ми нещо да пия.

Огледах се притеснено наоколо. Имаше по-добри места, където бихме могли да посрещнем изобличителните лъчи на утринното слънце, от прага на самия Образователен дом. Точно над главите ни бе изписано с големи крещящи букви: „Знание във всичко“. Това приличаше повече на заплаха, отколкото на девиз. Но когато видях колко блед бе Сезуан и как кървяха устните му, не можех да мисля за нищо друго, освен за това да му донеса водата, за която ме молеше. Притичах през площада пред Образователния дом, преминах през една порта, стигнах до помпата, която бях забелязала в съседния двор, и напълних едно ведро с вода.

От постройката зад мен излезе мъж и ме стресна. Но той само ме погледна, кимна леко и се запъти към портата. Не носеше риза, а в косата му все още имаше стръкове от сламената постеля.

След малко покрай стената се стрелна едно слабо, късо подстригано момче. То се огледа наляво и надясно, притича през двора и се насочи към портата.

Някъде се трясна врата. Появи се едра тъмнокоса жена, която държеше малко момиченце за ръка. Следваше ги плешив мъж с престижа на касапин. Още две момчета от Образователния дом. Тихо подсмърчащ мъж в черна кадифена жилетка със сребърни копчета. Слугинче с колосано боне и зачервено от вълнение лице.

Всички те вървяха към портата и подвижния мост. И никой не се опитваше да ги спре.

— Действа — прошепнах си аз. — Действа!

Върнах се тичешком при баща си, с плискащата се във ведрото вода, която опръска цялата ми пола. Докато стигна, ме подминаха още четирима, след което и един стражар захвърли някъде бронята си.

Нико бе седнал на колене върху калдъръма и придържаше Сезуан.

— Действа — казах аз щастливо. — Всички си тръгват! И никой не се опитва да ги спре.

Очите на баща ми бяха затворени, а лицето му — смъртно бяло. Нико се бе опитал да попие кръвта му с ръкав, но тя продължаваше да се стича от долната му устна.

— Не знам дали може да те чуе — рече ми той тихо. — Пробвай да му дадеш малко вода.

Изтръпнах и се изплаших.

— Какво му е? — попитах.

— Не знам — отвърна ми Нико. — Може би просто е уморен. Нормално е, след като създаде мост от лунна светлина и прати сънища на стотици хора.

Загребах малко вода от ведрото с шепа и я допрях до устните на Сезуан. Клепачите му трепнаха леко и той жадно засмука живителната течност. Зарадвах се и му дадох да пие още веднъж, и още веднъж.

Вратата на Образователния дом се отвори точно зад нас и пет късо подстригани деца — две момичета и три момчета, се измъкнаха през нея и побягнаха през двора, както си бяха само по нощници.