Пиер Певел - Наследникът

Изведнъж Лорн се почувства уморен от лъжи. Въздъхна и рече:

— Ти знаеш.

— Да.

— Откога?

— Какво значение има? По някакъв начин имам чувството, че винаги съм го знаел. А ти, ти откога знаеш?

— Откакто се върнах от Далрот.

Алан очакваше такъв отговор. Но все пак той го нарани, защото Лорн беше пазил тази тайна от него в продължение на две години. И не толкова гордостта му, колкото обичта му беше засегната.

— Но не можах да повярвам веднага — уточни Лорн.

— Разбираш ли какво означава това?

— Това, че сме братя ли?

— Това, че споделяме една и съща съдба и че трябва Сивият дракон да избере.

Лорн се сдържа да не се изсмее.

Разбира се, той също беше син на Върховния крал и на кралица чужденка, защото майка му беше скандска кралица. Но все пак…

— Изобщо не се тревожи — рече той. — Този съдба ти я преотстъпвам на драго сърце.

Кралица Селиан прие Естеверис в своите покои, в присъствието на принца кардинал. Далк придружаваше министъра. След като поздрави почтително, той остана назад, невъзмутим и мълчалив, с ръце, събрани пред себе си.

Естеверис тържествено разстла върху една маса съдържанието на един кожен калъф — пет дебели навити пергаментови свитъка. Всичките бяха еднакви и имаха множество панделки и восъчни печати, единият от които беше черен с герба на Върховния крал. Това бяха петте екземпляра от завещанието, което кралят наскоро бе наредил да бъде изготвено и което анулираше предишното.

— Ето — каза Естеверис и отстъпи крачка назад.

Кралицата погледна пергаментите с доволен, победоносен поглед. Предишното кралско завещание посочваше Алан за наследник на трона на Върховното кралство. Това възстановяваше на Ирдел законните му династични права. Не съществуваха други екземпляри. Всички бяха иззети от висшите сановници на кралството, които — според закона — трябваше да ги пазят и да ги представят при смъртта на монарха, за да бъдат избягнати измами. Повечето от тези сановници бяха убедени лесно — заплахите и шантажите се бяха оказали достатъчни. В крайна сметка единствено към Главния Архивар на Върховното кралство се бе наложило да бъде използвана сила.

Независимо от всичко кралицата се чувстваше успокоена.

Защото ако никога не се бе съмнявала, че ще може да вземе екземплярите на новото кралско завещание без много трудности, то се бе страхувала, че може да не успее преди смъртта на Върховния крал. Но този патетичен дъртак беше проявил добрия вкус да издържи достатъчно дълго. Сега вече можеше да пукне. Дори колкото по-бързо, толкова по-добре, защото всичко беше подготвено и завръщането на Ирдел в Ориал — което вече предстоеше — рискуваше да усложни нещата.

— Всичко ли е тук? — попита кралицата за успокоение на съвестта.

— Да, господарке — отговори Естеверис и леко се поклони.

— Никаква трудност? — попита принцът кардинал.

— Никаква.

— Дори с архиваря Сибелиус? Неговата вярност и неподкупност са известни.

— Към него трябваше да се приложи малко повече убедителност — съгласи се Естеверис. — Но сега вече всичко е наред.

— Отлично — каза кралицата, която не можеше да откъсне очи от пергаментовите свитъци. — Унищожете ги.

Жал и Естеверис се спогледаха колебливо. До кого се отнасяше заповедта? И най-вече — кой щеше да посмее да извърши това светотатство? В ръцете си държаха не просто кралски документи. Тук беше съдбата на Върховното кралство.

Естеверис реши въпроса.

— Далк — рече той и щракна с пръсти.

И Далк се подчини, без да трепне. Прибра петте пергамента в кожения калъф и хвърли всичко в камината, където три големи цепеници горяха с пращене. Той не изпитваше подобни страхове, подобни скрупули като министъра или принца кардинал. Беше просто едно оръдие.

Всички гледаха мълчаливо как пергаментите изгарят в пламъците.

Кралицата се усмихваше с блеснали очи.

Сега вече оставаше единствено завещанието, което правеше от Алан следващия Върховен крал. Пет години на усилия, интриги и борби, победи и поражения най-сетне щяха да стигнат до победния си край.

На главата на нейния син щеше да стои короната на Върховното кралство.

Нейният син, а не Ирдел, това почти копеле, родено от обожаваната първа съпруга, когото тя винаги бе смятала за недостоен да царува.

— Алан никога нищо не бива да узнава за това — рече тя.

Същата вечер Лорн едва беше влязъл в Черната кула и Кадфелд дойде да говори с него.