Пиер Певел - Наследникът

Войници от Пурпурната гвардия бяха нахлули и бяха блъснали грубо чирака, който им бе отворил. Сибелиус не се учуди кой знае колко, пурпурните гвардейци бяха известни с това, че ненужно прибягваха до насилие. Но за Сибелиус това не извиняваше насилието.

Особено на това място.

— Какво става там? — извика той възмутен.

Един мъж се обърна към него. Висок, мургав, смръщен, с меч на кръста. Не беше пурпурен гвардеец, но очевидно имаше някаква власт над войниците. Главният архивар никога не го беше виждал.

— Вие ли сте почитаемият Сибелиус? — попита го Далк.

— Аз съм. Какво означава всичко това?

Агентът на Естеверис не отговори. Извади един пергамент от ръкава си и го подаде на Сибелиус.

— Четете — каза той.

Архиварят разгледа печата на Кралския дворец, преди да разпечата червения восък. После разгъна документа и го прочете доста намусено, като вниманието и учудването му растяха колкото повече четеше.

— Това… Това е абсолютно нередно — каза той накрая. — И дума да не става, че ще се подчиня на тази…

Жестока плесница, ударена с опакото на ръката, го прекъсна и го изпрати на пода с разцепена уста и бучащи уши.

— Прочетете по-внимателно — посъветва го Далк, без да повишава тон, докато оправяше ръкавицата си.

След церемонията в преддверието на катедралата на Ориал Лорн видя една много красива жена, която си проправи път през тълпата, за да му предаде някаква бележка. Той се вгледа в младата жена за миг, разбра с кого си има работа и прочете бележката.

— Сега ли? — попита той.

Младата жена кимна.

— Ако обичате, рицарю.

Лорн помисли, после направи гримаса.

— Обичам — каза той и последва младата жена.

Тя го отведе до една от великолепните карети, които чакаха пред катедралата под възторжените приветствия на тълпата, и му отвори вратичката. Лорн влезе вътре, където го чакаше красива и елегантна жена, облечена в палто с висока яка и кожена шапчица, ръцете ѝ бяха пъхнати в маншон. Докато сядаше пред тази, която ръководеше могъщия орден на Лилиите, на Лорн му хрумна мисълта, че в този маншон може да има отровна кама.

— Госпожо Мерил.

— Добър ден, рицарю.

Последният път, когато се бяха видели, беше тук, в Ориал, но при доста по-различни обстоятелства. Тогава Лорн беше смятан за мъртъв и се надяваше на помощта на Лилиите, за да открие кой беше поръчал убийството му. Помощ, която госпожа Мерил му беше отказала.

— Поучително, нали?

— Кое? — попита Лорн, докато каретата потегляше.

— Не ми казвайте, че не сте разбрал, че току-що присъствахме на коронясването на принц Алдеран.

— Върховният крал не е мъртъв. Освен това наследник на трона е принц Ирдел.

— Ами обяснете го на кралицата…

Лорн се усмихна.

— Къде ме водите?

— В двореца. Нали точно там отиваме всички?

— Така изглежда.

Известно време пътуваха мълчаливо и всеки преценяваше другия, като двама фехтовачи преди да кръстосат шпагите. Тъй като тя беше поискала тази среща, Лорн смяташе, че първото нападение трябваше да дойде от Лилията.

— Трябва да ви поднеса моите комплименти — каза госпожа Мерил.

— Така ли?

— След вашия дуел и осъждането ви всички ви смятаха за изгубен завинаги. А ето че се връщате — по-прославен и по-уважаван от когато и да било.

— Питате се дали връщането на Меча на кралете не е било част от по-голям план, нали? Дали всичко не е било нагласено от кралицата и Естеверис.

— Признайте, че този меч се появява отново точно в най-подходящия момент.

Лорн вдигна рамене.

— Съдбата — рече той.

Беше ред на госпожа Мерил да се усмихне.

— Добре, така да бъде.

После отново стана сериозна, извади един плик от маншона си и го подаде на Лорн.

— Ето.

— Какво е това?

— Отговорът на въпроса, който ми зададохте преди месеци.

Лорн погледна плика, но не посегна да го вземе. Дали наистина съдържаше самоличността, на тази, която бе натоварила Синовете на Освехир да го убият?

Сиреч на кралицата.

— Това трябва да ви е струвало доста скъпо — каза той.

— Много — отвърна госпожа Мерил.

Започваше да се чувства неловко, тъй като Лорн продължаваше да стои невъзмутим пред нея, а тя продължаваше да стои с протегната ръка.

— Но си струваше труда — добави тя.

— Кажете по-скоро, че сега аз си струвам труда. Защото точно за това става дума, нали? Мъртъв не можех да съм ви от никаква полза. Осъден и заточен също. Но сега… Сега съм героят, донесъл Меча на кралете и това вече е съвсем друго нещо…