Пиер Певел - Наследникът

— Не се правете на по-наивен, отколкото сте. Много добре знаете, че всичко си има цена, че нищо не се получава просто ей така.

— Без съмнение.

— Нямате си представа какви усилия и какво състояние струваха доказателствата, събрани в този плик. Вземете го, рицарю. Не искам нищо от вас в замяна.

— Не днес. Но това ще дойде. Утре. Или вдругиден… Трябваше да ми предложите този плик през лятото, госпожо. Щях да го приема на драго сърце. И при вашите условия.

— Вие… Вие не го искате?

Лорн отново се усмихна като човек, изгубил надежда.

— Забавно — рече той.

Извадена от равновесие, госпожа Мерил стана нападателна.

— И какво ви е толкова забавно?

— Трябваше да ми отговорите, че през лятото не притежавахте този плик. И че следователно не можехте да ми го дадете. Но тогава вие вече знаехте, нали? Лилиите винаги са знаели кой поръча убийството ми.

Тя не отрече.

— Какво значение има? Не искате ли този плик?

Лорн почука три пъти на покрива на каретата.

— Вече не го искам.

— Но защо?

— Защото зная, че кралицата е поръчала убийството ми. Зная го от устата на този, който трябваше да ме убие.

Каретата беше спряла и Лорн слезе.

— Не обръщайте гръб на Лилиите, рицарю.

— За мен беше удоволствие, госпожо.

— Допускате много голяма грешка!

Лорн затвори вратичката и си тръгна.

Лорн не успя да говори с Алан насаме преди края на следобеда. Когато се върна в Кралския дворец, той се възползва от това, че Алан се беше оттеглил, за да си почине преди вечерята, и влезе в княжеските покои, без да поиска да съобщят за него, и в преддверието завари Одрик, който му препречи пътя.

— Моля да ме извините — каза старият слуга, — но принцът желае да не бъде обезпокояван от никого, месир.

— За мен ще направи изключение.

— Той каза „от никого“.

Но Лорн не беше в настроение да се разправя.

Отстрани Одрик въпреки възраженията му, отвори вратата, пред която той бе застанал, и изненада Алан, който, сам в стаята си, излегнат на едно канапе, си приготвяше лула с кеш.

— Моля да ми простите, монсеньор — извини се Одрик, като влезе подир Лорн. — Направих каквото можах, но…

— Няма нищо, Одрик — спокойно отвърна Алан. — Остави ни.

Слугата се поколеба.

— Чу господаря си — каза Лорн през рамо. — Остави ни.

Одрик излезе, като затвори вратата.

— Разочаровам те, нали? — каза Алан и запали лулата си.

В тясното гърне смолата припука и от нея се извиха златистокехлибарени ивици дим, които изглеждаха като оживени от собствен живот.

— Не — каза Лорн.

— Разбира се, че е така. Впрочем от нас двамата ти винаги си бил по-разумен. И по-неприятен.

— Сигурно.

— И сега си казваш, че на няколко пъти кешът за малко не ме уби. И се питаш кога ще трябва да тръгнеш да ме търсиш в някоя пушалня, където ще съм се проснал по-скоро мъртъв, отколкото жив… Не се тревожи, това няма да се случи.

— Зная.

— Наистина ли? — учуди се Алан с лека усмивка.

— Да. Защото следващия път никъде няма да ходя да те търся.

Усмивката на принца угасна.

— Добре. Ще се постарая да не забравя… Какво мога да направя за теб?

Откакто се беше върнал, Лорн имаше чувството, че Алан се е променил. Приятелството им имаше своите прекрасни моменти и своите спадове, но винаги бе било искрено и прямо. Макар понякога да се бяха карали и отдалечавали един от друг, но винаги бяха избягвали преструвките, което беше позволявало да се сдобряват без никакви задни мисли. Но сега за пръв път, откакто бяха деца, Лорн имаше чувството, че Алан играе някаква комедия, наречена „приятелство“. По навик или за по-лесно, от слабост. Може би от двуличие. Дали Алан беше заблуден от тази комедия? Разбира се, кешът играеше определена роля в тази промяна на поведението и не толкова с изненада, колкото с примирение Лорн установяваше, че Алан отново се бе поддал на старите си демони — а дали изобщо можеше да избяга от тях? Алан щеше да остане техен роб докато си въобразяваше, че може да ги овладява.

Но Лорн разбираше, досещаше се, че има и друго.

Кешът не беше единственото обяснение за поведението на Алан. Някой се беше намесил помежду им, докато Лорн търсеше Меча на кралете и този някой можеше да е единствено кралицата. Значи си беше върнала цялото влияние над Алан. С хитрости и ласки. Но също и — сега вече Лорн беше убеден в това — като беше тласнала скъпия си син в ноктите на кеша, за да разруши и последната му съпротива. Защото на кралицата ѝ трябваше покорен принц за първата фаза от нейния план.