Пиер Певел - Наследникът

— Рицари — извика Лиам над главата на Горланс. — От този момент се смятайте за свободни от клетвите, които ви свързват с Ониксовата гвардия. Имате един час, за да напуснете това място. Оставете тук ризниците и пръстените си! Оставете знаците и емблемите си! Оставете завинаги тук всичко, което би могло да напомня, че дори и един ден сте принадлежали към Ониксовата гвардия!

Черните гвардейци на Горланс се поколебаха, размениха смутени погледи, после с наведени глави мълчаливо се разпръснаха. А Горланс остана — скован и неподвижен — като прикован към земята.

Лиам сведе поглед към него.

— Това се отнася и за вас. Сбогом.

Докато хората му се настаняваха в Черната кула, Лорн присъстваше на литургия, отслужвана в катедралата на Ориал. Огромна тълпа се беше струпала в преддверието и дори в съседните улици. Вътре централният кораб и страничните крила бяха претъпкани. Благородници и граждани, дами и господа, нотабили и дипломати се притискаха едни в други. Всички бяха накичени — златни, сребърни бижута, скъпоценни камъни, перли. Всички бяха облечени в коприна и кадифе, брокат и кожи. Всеки искаше да се покаже, да бъде видян и да му завидят. Този лукс контрастираше с черните платна, които — в тази ледена утрин — придаваха траурен вид на мястото. Посветена на Ейрал, катедралата на Ориал беше висока и светла. На суровата зимна светлина колоните и безупречно белите ѝ стени трябваше да искрят от белота. Но този ден службата, която се провеждаше под позлатените сводове, се водеше от принца кардинал Жал. Тя следваше строгия ритуал на Църквата на пожертвания Дракон-крал, а черното — и единствено черното — беше цветът на Дракона-крал и неговите свещеници. Така че катедралата беше изцяло обточена в черно и изглеждаше като подготвена за погребение.

Но чие?

На Върховния крал? Или по-просто на култа към Ейрал? Ден след ден влиянието на Църквата на пожертвания Дракон-крал растеше. Драконът на светлината и на познанието си оставаше драконът титуляр на Върховното кралство и цял век нямаше да стигне неговият култ да изчезне, но Драконът-крал печелеше с всеки изминал ден все повече привърженици. Черните свещеници се налагаха навсякъде. В домовете и в умовете. Както сред простите хорица, които направляваха, така и сред могъщите владетели, които съветваха. А не беше ли и новият изповедник на Върховния крал черен свещеник? До този миг, верен на традицията, Върховният крал винаги беше избирал изповедниците си сред свещениците на Ейрал — белите свещеници. На какво се дължеше този внезапен обрат? Никой не знаеше, но фактите бяха налице: Върховният крал, който чувстваше, че са настъпили последните му часове, се бе обърнал към Дракона-крал, а не към Белия дракон, за да повери на него спасението на душата си. И вдъхновен от духа на Дракона-крал, който бе отвърнал на молбите му, кралят бе пожелал да се завърне при своя народ.

Или поне това прокламираха черните свещеници.

Също като Теожен д’Аргор, и Лорн не можа да бъде измамен.

Според него връщането на Върховния крал в Ориал се вписваше в план, в който нямаше нищо божествено, един умело замислен план, чиято цел все още му убягваше. Върхът на всичко обаче беше, че той сега играеше някаква роля в този план, който не му беше ясен. С донасянето на Меча на кралете той беше подсилил идеята, че тук съдбата имаше пръст. Защото фактът, че Меча на кралете беше намерен, когато умиращият Върховен крал бе напуснал Цитаделата, не можеше да бъде съвпадение. Сивият дракон бе пожелал да е така. Божествените одобряваха Върховният крал да се обърне към Дракона-крал и му го показваха, като му върнаха меча на предците му.

Лорн не се месеше в това, което се говореше и правеше.

Несъмнено на него му бе писано да намери Меча на кралете. Но малко го интересуваше дали Естеверис или свещениците на Дракона-крал ще извлекат политическа или религиозна полза от неговия подвиг. Всички го гледаха като герой. Сега вече всички знаеха, че Върховният крал го бе освободил от Далрот по искане на Пазителите, за да може да изпълни съдбата си. И трябва Драконът-крал да го бе покровителствал, защото как иначе можеше да се обясни, че бе оцелял от призраците и от заразата на Тъмнината?

„Само ако знаеха…“ — помисли си Лорн, докато по навик разтриваше белязаната си ръка.

Независимо от това обаче, той нямаше нищо против да мине за избран от Божествените, ако това щеше да му позволи да си върне Алисия и техния син, който — ако не се лъжеше — скоро щеше да се роди. Не знаеше къде е Алисия. За да роди тяхното копеле далеч от погледите на хората, семейство Лоранс я бяха затворили в някакъв манастир. Но кой? Сега, когато отново се бе върнал на преден план на сцената на Върховното кралство, Лорн можеше да си послужи с властта си, за да го открие, а после да успее да направи така, че синът му да му бъде поверен. С цялото си сърце се надяваше, че и Алисия ще дойде при него. Беше готов да се ожени за нея, също както беше готов да отвлече детето от нея, ако се наложеше. Лоранс сигурно нямаше да са много ядосани да ги отърват от него. А за Лорн синът му и единствено синът му имаше значение. Значеше повече от любовта, която Лорн изпитваше към Алисия. Повече от Върховното кралство и от Ониксовата гвардия, взети заедно. Повече от живота му.