Пиер Певел - Наследникът

— Бих искал да знам само едно — каза Лорн. — Откога знаеш, че майка ти иска да те изтласка на трона?

— Толкова ли си сигурен?

— Не си играй с мен, Алан… Тази сутрин службата имаше една-единствена цел: да те наложи като наследник на баща ти. Беше успешно.

Алан дръпна от лулата си.

— Не мислиш ли, че преувеличаваш?

— Тълпата те приветстваше, докато размахваше Меча на кралете. Какво по-добро от това „решение на народа“? Сякаш Ирдел вече не съществува…

— Той си остава наследник на трона на Върховното кралство.

— Да, но той е далеч. И много на време задържан от една ненужна и убийствена обсада, която не е искал. Но най-вече той, това не си ти. Ти, принцът, когото всички обичат и желаят…

Алан остави лулата си и се изправи.

— Е и? — попита той предизвикателно. — Това лошо ли е?

Лорн се усмихна.

— Спомням си, че преди година ти казваше, че си преуморен от паради и почести. Уморен да ходиш от провинция в провинция, от град на град. Оплакваше се, че кралицата те използва единствено за да бъдеш приветстван и честван, а ти мечтаеше за политическа кариера. Днес разбираш ли, че всичко това е било с една-единствена цел: да се засили твоята популярност за сметка на Ирдел, който е натоварен с делата на кралството? Може да се каже, че майка ти и Естеверис добре са поработили, нали?

— Не знаеш за какво говориш.

— Напротив… Както всички, и аз мислех, че това, което кралицата беше започнала преди три години, го бе направила, водена от своята горделивост и амбицията си, от желанието си за власт, дори от омразата и лудостта си. Но всичко, всичко е било, за да се подготви Върховното кралство за деня, когато ти ще оспориш на Ирдел трона на баща ти. Дори хилядите мъртви в обсадата на Арканте, за които накрая Ирдел единствен ще трябва да поеме отговорността…

Алан стана и като се правеше, че подрежда принадлежностите си за пушене, заговори с глас, който беше прекалено спокоен, за да не е тревожещ:

— Повтарям ти, че говориш, без да знаеш.

— Смяташ ли, че Ирдел ще се остави да го лишите, без нищо да направи? Да, добре, ти си популярен. Имаш на своя страна подкрепата на народа и на една част от аристокрацията. И сигурно Църквата на пожертвания Дракон-крал ще застане на твоя страна, когато моментът настъпи. Но Ирдел също има своите привърженици. Ще вдигне армия. Това ще означава война.

Алан въздъхна и уморено погледна Лорн.

— Разбира се, че това ще означава война. Но не такава, каквато си мислиш.

— Какво?

— Наследникът на трона на Върховното кралство съм аз. Не Ирдел.

— Той е по-големият! Как може той да не е…?

— Върховният крал ме направи свой наследник със завещание, Лорн. Мен. Мен и никой друг. Мислиш ли, че го искам? Не. Но трябва да нося неговата корона и ще я нося.

Беше едновременно примирен и решен, готов да посрещне съдбата си.

— Какво криеш от мен? — попита Лорн. — И как така знаеш, че баща ти те е посочил за свой наследник? Кой ти го каза? Той ли?

Алан се вгледа в Лорн, после упорито погледна настрани и каза:

— Трябва да се приготвя за вечерята.

Лорн се примири.

— Добре — каза той. — Оставям те. Но не се доверявай, Алан. Някой може да се опита да те измами…

При тези думи той тръгна към вратата. И вече беше сложил ръка на дръжката, когато Алан рече, сякаш да го повика обратно:

— Има едно пророчество.

Лорн се обърна.

— Едно древно пророчество, което Пазителите са скрили, защото то известява разрухата на Върховното кралство. До скоро само неколцина са знаели за него. Един от тях е баща ми, разбира се.

— А майка ти?

— Да.

— Тя ли ти разкри съществуването на това пророчество? Или Естеверис?

— Не. Един Пратеник на Събранието на Ирканс. Дойде при мен малко преди да се върнеш. Бял драк с тюркоазени очи.

— Скерен.

— Не ми каза името си. Но трябва да е той, да. Белите дракове с тюркоазени очи не са милиони. Познаваш ли го?

— Не. Но вече сме се срещали.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш…

— Над Върховното кралство тегне заплаха.

— Не е заплаха, Лорн. То е осъдено. Но за щастие, пророчеството не казва само това. Говори и за спасител. За принц, роден от Върховния крал и кралица чужденка, който е орисан да спаси престола.

— Ти.

— Може би…

Лорн усети, че увереността му започва да се колебае. Като се мъчеше да скрие смущението си, той каза:

— Ти си син на Върховния крал, а майка ти е родена алгерка. Освен ако не е Жал, кой друг освен теб би могъл…?

— Лорн. Моля те.