Пиер Певел - Наследникът

— Той не би желал това — възрази Нае. — Тук ще почива в мир. Той… Той…

Тя не довърши и дълго мълча, Лорн стоеше до нея и също мълчеше, от уважение към чувствата ѝ.

После тя въздъхна дълбоко и като гледаше право пред себе си, рече:

— В нощта на пожара, когато те намерих полумъртъв в Черната кула…

— Да?

Подозираше какво ще му каже тя.

— Не те освободих аз.

Той кимна. Знаеше.

— Ти беше прикован към пейката за дланите — продължи Нае. — Изпрати ме да търся клещи в сайванта, но вратата беше заключена. Трябваше да я разбия. Това ми отне време. Твърде много време. И когато се върнах към главната кула, те видях да излизаш от пламъците. Пироните още стърчаха от дланите ти. Беше се освободил сам и очите ти бяха черни, черни като… Почти лъщяха. Погледна ме, но не ме видя. Беше страшно. После направи две крачки и се строполи.

Изведнъж на Лорн му стана студено.

Значи така Тъмнината му беше спасила живота първия път.

— Защо ми го казваш чак сега?

— Не зная.

Хълцане я задуши.

Тогава Лорн я взе в прегръдките си и я остави да се наплаче на воля под снега, който започваше да вали.

Срещата бе проведена посред нощ на един от корабите на Върховното кралство, които пазеха реката и осигуряваха блокадата на Арканте. Исандра пристигна с лодка, карана от дванайсет гребци, която се движеше без светлини по черните, ледени води на Ейрдър. Господарката на Арканте носеше дълго палто с качулка, което я пазеше от студа и от погледите. Въпреки мнението на своя Велик Градоначалник, тя бе придружена само от един телохранител. Той ѝ помогна да се качи на борда на „Красивата химера“, чийто мостик беше осветен с факли. Виконт Елвин д’Ералс я очакваше. Поздрави я почтително и мълчаливо я отведе в каютата на капитана. Почука два пъти на вратата, отвори я, без да чака, и изчезна, като покани Исандра да влезе, което тя направи.

Когато вратата се затвори зад нея, Господарката на Арканте свали качулката си и отправи елегантен поклон към принц Ирдел.

— Принце.

— Бъдете добре дошла, госпожо.

— Благодаря ви.

Ирдел помогна на Исандра да свали палтото си, предложи ѝ кресло и греяно вино. Тя прие само да седне и свали ръкавиците си. В каютата, сгрявана от жарта в един мангал, беше приятно топло. Светлината идваше от газена лампа, закачена на тавана, в която грееха три пламъка. Отвън не идваше никакъв шум. Единствено проскърцванията на кораба нарушаваха тишината.

— Госпожо — каза Ирдел, като си сипа чаша вино, — позволете ми най-напред да ви изразя моята признателност за това, че приехте… тази среща насаме, особено при създалите се обстоятелства. Но разполагаме с много кратко време. Нашето отсъствие — вашето, както и моето бързо ще бъде забелязано. Така че позволете ми да премина към най-същественото.

— Моля ви.

Ирдел отпи глътка вино. Това, което се канеше да каже, можеше да се приеме за държавно предателство.

— Госпожо, ние бяхме — вие и аз — играчки за амбицията на кралицата. Тя пожела тази война, тази убийствена обсада може би за да си отмъсти на вас, но най-вече за да ме държи настрана от Двора и да ме дискредитира. Разбрах го много късно и това е най-голямата ми грешка…

— Да ви дискредитира?

— Като ме остави сам да понеса отговорността за провала на тази обсада, която сега вече на никого не се харесва и никой не иска.

— Вие не сте се провалили. Вие водите една лоялна и премерена война, като избягвате ненужно да жертвате живота на войниците.

— Което ме прави нерешителен в очите на мнозина. Докато всички твърдят, че ако моят брат Алан беше на моето място…

Ирдел не довърши и Господарката на Арканте замълча. Обзет от гняв, принцът изпи чашата си на един дъх и като се съвзе, попита:

— Знаете ли какво се случва в Ориал?

— Не — излъга Исандра.

Това не можа да заблуди Ирдел и той се усмихна.

— В такъв случай вашите шпиони скоро ще ви уведомят… Брат ми Алан публично е бил приветстван в катедралата на Ориал, след като получил Меча на кралете от ръцете на баща ми. Разбира се, човек трябва да е бил там, за да го разбере, но жестът е бил изцяло като предаване на властта — той въздъхна. — Както знаете, кралицата не е моя майка. Тя винаги ме е мразила, несъмнено защото мразеше спомена, който моята майка е оставила в сърцето на краля.