Пиер Певел - Наследникът

В главното преддверие на кралските покои кралицата чакаше. С нея бяха двамата ѝ синове — Алан и Жал, Естеверис, близки съветници, няколко дами и приближени господа и — според обичая — великите владетели на кралството, сред които херцог Дьо Фелн и граф Д’Аргор. Ирдел не присъстваше: уведомен колкото се може най-късно, той летеше със змей към Ориал, но нямаше да пристигне навреме, за да си вземе сбогом с баща си. В качеството си на капитан на Ониксовата гвардия Лорн също беше там, но стоеше настрана и угрижено мислеше. Дълго беше разсъждавал какво да направи със своя екземпляр от истинското кралско завещание, но не това го занимаваше в този момент, защото решението му бе взето. Обаче се страхуваше да не би Върховният крал да умре, преди той да успее да изпълни едно обещание, което беше дал пред себе си, когато чу последните думи на Вард.

— Благодаря ти, че си тук.

Лорн се извърна към Алан.

— Няма за какво.

„В края на краищата, бащата, който агонизира, е колкото твой, толкова и мой“ — каза си Лорн.

— Лекарите му току-що си тръгнаха — добави Алан. — Той е сам с изповедника си.

— Значи краят скоро ще настъпи.

— Да, скоро…

Потънал в мъка, Алан помълча за миг, после попита:

— Дали е бил лош крал?

— Струва ми се, че още е много рано да се каже.

— Разбира се, ти си прав. Но ако бе бил велик крал, щяхме вече да го знаем, нали? Какво ще остане от царуването му?

„Хаос“ — помисли си Лорн.

— Аз — каза Алан — ще бъда велик крал. Каквото и да се случи, заклевам се. И ако се възкача на трона, кълна се никога повече да не докосна кеш.

Лорн знаеше, че в този миг Алан беше искрен. Но знаеше също така колко струва обещанието на пияницата.

— Това е добре — каза той.

— Ще мога ли да разчитам на теб?

— Как така?

— Когато стана крал, ще бъдеш ли до мен? Бих искал да мога да разчитам на теб.

Лорн се сепна.

„Бих искал да мога да разчитам на теб.“

Същите думи, буквално съвсем същите Алан му бе казал преди две години на кораба, който ги връщаше от морето на Мрака. За да поиска помощта му предвид на едно несигурно и изпълнено с опасности бъдеще. Тогава си спомни и въпроса, който Лорн непрестанно си задаваше и на който Алан не бе отговорил: Откога принцът знаеше, че майка му подготвя неговото възкачване на трона? И откога го беше приел? Откога съзнателно мамеше всички? Кралицата беше разиграла комедията на отмъстителната, амбициозна жена, за да прикрие по-добре играта си. Ами ако Алан беше играл комедията на безгрижния принц?

— Винаги ще бъда до теб — излъга Лорн.

— Благодаря.

Алан го прегърна — прегръдка, която Лорн прие без угризения.

— Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за теб… — предложи Алан.

— Можеш. Бих искал… Бих искал да остана за миг до ложето на краля. Сам.

— Това няма да е трудно.

Изненадан, Лорн вдигна вежди.

Последния път, когато се бе срещнал с Върховния крал, беше вдигнал ръка против него. Така че не си представяше, че толкова лесно ще получи удовлетворение на молбата си, но Алан сам му даде обяснението:

— Той вече на няколко пъти те вика.

— Защо?

— Не зная.

Стаята беше изцяло обточена в черно. Прозорците бяха закрити. Тъмни чаршафи се спускаха около леглото с балдахин. Във въздуха се носеше силна миризма на тамян, която обаче не успяваше да прикрие смрадта на развалено месо. Огънят, който гореше в камината, пропукваше сред зловеща тишина.

Лорн влезе сам.

Приближи се до леглото, поздрави мълчаливо изповедника, който го задържа за лакътя и каза:

— Само няколко думи, моля ви.

Лорн кимна и остави черния свещеник да се отдалечи от леглото.

— Вие можете да направите много за упокой душата на краля, рицарю — каза изповедникът полугласно. — Той мисли… той смята, че трябва да получи вашата прошка. Дайте му я.

— Моята прошка? Не разбирам.

Притеснен, изповедникът скришом погледна към леглото, сякаш се страхуваше, че умиращият може да ги чуе.

— Кралят облекчи душата си от всичките си тайни по време на изповед. Някои от тези тайни ви засягат, но не зная какво вие…

— Говорете, отче.

— Кралят мисли, че вие сте причината за неговата болест. Това няма никакъв смисъл, но според него Божествените са му пратили Великото зло, за да го накажат заради вашето раждане.

Свещеникът замълча.

И тъй като Лорн сякаш лекичко се усмихваше при мисълта за това, което би могло да плаши краля, той се почувства длъжен да добави:

— Трябва да разберете, че кралят е в състояние на огромна слабост. Той вече не е с всичкия си разум, но мъките му са искрени. Насън говори за пророчество, което Пазителите са му разкрили. То разказвало за мрачни години за Върховното кралство, както и за принц, роден от чуждестранна кралица, предопределен да спаси трона. Този принц…