Мелиса Круз - Синя кръв

- Приличаш на уличница - заключи тя.

Докато Джордан се отдалечаваше, Блис я замери с възглавница в гърба.

След като показа роклята на родителите си, баща й я заведе до сейфа. Отвори няколко тапицирани с велур чекмеджетата, специално направени за Боби-Ан. Вътре проблясваха диамантените й тиари, огърлици, пръстени и гривни. Беше като в бижутерски магазин на „Хари Уинстън“. Според слуховете, когато тексасците се преместили в Манхатън, съпругата на сенатора изпразнила трезорите на бижутерските магазини, за да отпразнува издигането си в социалните среди на града.

Той извади голяма, черна, кадифена кутия от най-долното чекмедже.

- Това беше на майка ти - каза той и извади платинена огърлица с изумруд колкото юмрук. - Имам предвид на истинската ти майка, не на Боби-Ан.

Блис не можеше да продума.

- Искам да го сложиш тази вечер. Моментът е много важен за нас, за цялото семейство. Ще почетеш паметта на майка си с това бижу.

Сенаторът закачи колието на врата й.

Блис знаеше много малко за майка си - само това, че поради неизвестна причина е приключила рано този цикъл на живота. Баща й никога не говореше за нея и Блис израсна с убеждението, че майка й е болезнена тема за него. Тя самата не помнеше много, а няколкото останали снимки бяха толкова избелели, че чертите на жената бяха почти неразличими. Когато Блис питаше за нея, баща й казваше да „канализира спомените си“ и че ако времето позволи, ще я срещне отново.

Кучето в ръцете й започна да лае и да драна като обезумяло към изумруда.

- Мис Ели, престани!

- Тихо! - заповяда Форсайт.

Кучето скочи от ръцете на Блис и се скри.

- Уплаши я, татко.

Блис се загледа в изумруда, който се намести между гърдите й. Беше тежък. Не можеше да прецени дали й харесва или не. Беше прекалено голям. Дали майка й наистина го е носила?

- Наричат камъка „Розата на Луцифер“ или „Проклятието на Луцифер“ - обясни баща й е усмивка. - Чувала ли си историята?

Блис поклати глава.

- Говори се, че щом Луцифер бил изгонен от Рая, един изумруд паднал от короната му. Нарекли го „Розата на Луцифер“. Някои дори го наричат Светия Граал.

Блис се опитваше да асимилира информацията, без да знае какво да мисли. Значи майка й е притежавала бижу, свързано със среброкръвните?

- Разбира се, това е само история - продължи Форсайт.

В този момент влезе Боби-Ан е ужасяваща рокля на „Версаче“, която приличаше на метална обшивка.

- Как ми стои? - попита тя кокетно съпруга си.

Блис и баща й се спогледаха.

- Много си красива, скъпа - каза й той с каменна усмивка. - Е, ще тръгваме ли? Колата ни чака.

Пред хотела чакаха тълпи от фотографи и хиляди зяпачи, застанали зад кордон от охранители. С приближаването на всяка от черните лимузини, светкавиците експлодираха в какофония от стакатови изблици.

- Ето ни и нас - обяви щастливо Боби-Ан, щом излезе от колата и се облегна на мъжа си.

Но папараците се интересуваха единствено от Блис.

- Блис, погледни насам! Блис! Една за мен! Блис, насам!

- Кажи нещо за тоалета си?

- На кой дизайнер е роклята?

Някои от фотографите и репортерите бяха достатъчно любезни да попитат сенатора и жена му какво мислят за партито, но беше очевидно, че главната атракция е Блис.

Имаше само десетина стъпки от колата до хотела, но на Блис й отне почти половин час да ги измине.

- Това е лудост - отбеляза тя доволно, след като най-после влезе в розовото фоайе на хотел „Сейнт Реджис“, където кавалерът й я чакаше нетърпеливо.

Балната зала на хотела беше превърната в зимна приказка. Имаше кристални свещници с висулки, навсякъде изобилстваше от разкошни рози - като се започне от почти два метра високите аранжировки по масите, които се наложи да бъдат подсилени, до тежките гирлянди по сводовете. На входовете видяха тежки гирлянди. Снежнобял килим върху мраморния под очертаваше пътя от рецепцията до балната зала.

Политикът и съпругата му се появиха на стълбището. Прожекторът ги освети и перкусионистът засвири драматично.

- Сенатор и г-жа Форсайт Люелин - обяви хералдът.

- Г-н Джеймс Андрюс Кип и г-ца Блис Люелин.

Четиримата бавно пристъпиха в залата.

Двата петдесетчленни оркестъра бяха разположени в двата срещуположни края на залата и свиреха спокоен валс за синьокръвните дами и господа. Мъжете бяха изключително елегантни във фраковете си, а жените - нечовешки слаби и невъзможно стилни в дизайнерските си бални рокли. Представляваха магическа гледка. Този път от Комитета бяха надминали себе си. Цялата зала беше изпълнена с главозамайващ кристален блясък - от античните свещници до лъскавата мозайка на пода.