Мелиса Круз - Синя кръв

„ Съжалявам, Скайльр. Корделия не е трябвало да те праща при мен.”

После започна да крачи пред камината.

,,Истината е, че аз от дълго време не се интересувам от делата на синъокръвните. Още след Роаноук съм сложил кръст на техните обети. Тогава избраха да последват Михаил, както винаги. “

Лорънс имаше предвид Конклава на старейшините, които отново бяха избрали за свой водач Михаил, когато драмата в Роаноук излезе наяве и се предполагаше, че среброкръвните са се завърнали.

„И ако не греша - продължи Лорънс, - те и досега го следват, вече като Чарлс Форс. Когато обърна гръб на семейството ни и се отрече от фамилията Ван Алън, аз се заклех, че никога няма да се върна в обществото на синъокръвните. Уви, пътувала си до Венеция напразно. Аз съм стар човек. Предпочитам да живея безсмъртния си живот на спокойствие. Нямам с какво да ти помогна

,,Но Корделия каза ..."

„Корделия вярваше твърде много в мен. Ключът в борбата срещу среброкръвните е в Чарлс и Алегра, не в мен. Само Пречистите могат да спасят расата ни от покварата на среброкръвните.

- „ Съжалявам, но не мога да ти помогна. Отрекох се от вампирите, когато избрах изгнанието.“

„Значи Чарлс Форс беше прав за теб “ - каза Скайлър с треперещ глас.

„Какво имаш предвид?“

„Каза, че не си и наполовина мъжът, който Корделия вижда в теб. Че ако отида във Венеция, ме чакат само разочарование и объркване. “

Лорънс отстъпи назад, сякаш са го ударили. На лицето му се изписаха толкова много емоции - срам, гняв, гордост, - но той остана безмълвен. После рязко й обърна гръб, затръшвайки вратата след себе си.

Е, това беше. Скайлър натъпка багажа си в чантата, метна я на рамо и се запъти към асансьора, където я чакаше Оливър. Той дори не я поздрави.

Скайлър знаеше, че ако поиска, може да надникне в ума му, да прочете мислите му като отворена книга. Но не смяташе, че е редно. А и не се налагаше да използва свръхестествените си сили, за да се досети, че още й е ядосан, задето не му се бе обадила миналата вечер.

Шофьорът на Лорънс я върна в хотела доста късно и Скайлър завари няколко обезумели съобщения от Оливър. Трябваше да му се обади, но не искаше да го събужда.

- Мислех, че си мъртва! - обвини я той.

- Ако бях, щеше да наследиш айпода ми.

- Ха! Твоят не струва. Дори няма видео.

Скайлър се усмихна: знаеше, че Оли не може да й се сърди дълго.

- Освен това изпусна страхотно музикално шоу по телевизията. Даваха Европейските музикални награди. Дейвид Хаселхоф спечели във всички категории.

- Какъв лош късмет.

- Баща ми вече излетя, хвана по-ранен полет. Трябвало да ходи на някаква среща на акционери.

Скайлър го погледна косо. Кестенявата му коса покриваше челото, а топлите му лешникови очи със зеленикави и златисти искрици бяха изпълнени с обида и загриженост. Скайлър едва се въздържа да не докосне врата му - изглеждаше толкова уязвим и подканващ. Напоследък изпитваше ново усещане, непознато досега желание да се храни е кръв. Беше като слабо бучене, като музика, звучаща в главата й, без тя дори да си дава сметка. Понякога обаче звукът се усилваше и не можеше да се сбърка. Почувства се привлечена от Оливър по нов начин, изчервяваше се, докато го гледаше.

Спомни си, че баща й е бил донор на майка й, че тя го е приела за свой съпруг - против вампирския закон. За пръв път в историята на синьокръвните гените на различни раси се бяха смесили в едно и резултатът беше Скайлър - наполовина човек, наполовина вампир. Dimidium Cognatus.

Скайлър бе научила за произхода си само преди няколко месеца, но сега разбираше, че кръвта й е нейната съдба, сложна плетеница от вени под кожата й. Кръвта зовеше за кръв. Кръвта на Оливър...

Досега не беше забелязвала колко е красив най-добрият й приятел, колко нежна изглеждаше кожата му. Така й се искаше да протегне шия и да докосне онова местенце под адамовата му ябълка, да го целуне, а после може би да пробие кожата със зъби, да ги забие в него и да пие...

- Къде беше все пак? - попита Оливър, прекъсвайки нишката на мислите й.

- Дълга история - отвърна тя.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата влязоха вътре.

Докато се лашкаха в раздрънканото такси по павираните улици на път за малкото местно летище, Скайлър разказа всичко на Оливър, който я слушаше внимателно.

- Как е могъл да постъпи така! - каза Оливър. - Макар че сигурно един ден ще си промени мнението.