Мелиса Круз - Синя кръв

- Да - кимна Лорънс, - правя го понякога. Тя ужасно ми липсва.

Той издиша продължително дима от цигарата.

- Не исках да ти се показвам, докато не се убедя коя си. Имам много врагове, които ме преследват от векове. Ти можеше да си един от тях.

Тя се изправи рязко и едва не разсипа питието си.

- Старата хазяйка! И това си бил ти. Поне първия път.

- Естествено - изкиска се Лорънс.

- Значи затова, когато слязохме по стълбите, тя каза, че никога не ни е виждала? Говорела е истината.

Скайлър сложи празната чаша на малката масичка пред себе си, като внимаваше да я постави върху една от подложките с позлатени краища.

- Мари е честна хазяйка, признавам й го - усмихна се Лорънс.

- Защо ни показа стаята си?

- Не възнамерявах, но ти ме преследваше и трябваше да се скрия в един от подслоните си в града. Имам много адреси, както сигурно се досещаш. Налага се, ако човек иска да успее да се скрие. Мари ти каза истината - стаята беше заключена. Но се отвори за теб. Приех го като добър знак. Реших, че мога да ти подскажа малко, за да видя дали ще успееш да ме намериш на Биеналето. Справи се добре. Беше привлечена от Олафур Елиасон, както и аз.

- Но защо отново побягна? Гоних те.

- И почти ме хвана. Боже, каква скорост имаш, ти си невероятно силна. Изчерпах цялата си енергия, за да се изплъзна. Все още не бях напълно сигурен за намеренията и самоличността ти. Изненада ме. Съжалявам, че се наложи да използвам това заклинание.

- А сега защо реши да ми се довериш?

- Защото само дъщерята на Алегра би могла да знае правилното Advoco Aditivo - заклинанието, което ти използва. С Корделия се бяхме разбрали, че ако някога се наложи да се търсим един друг, пратениците ни ще използват думи от Свещения език. Без Advoco нямаше да ме намериш и след хиляда години, независимо от усилията ти. Но аз те приспах, за да проверя дали не си подкупена. Трябваше да те заведа на безопасно място, където няма да ни наблюдават.

Скайлър кимна. Беше се досетила и без това.

-А сега, след като ме намери, какво искаш? - попита Лорънс, гледайки Скайлър през облак дим.

- Искам да знам за среброкръвните. Искам да знам всичко.

На следващия ден започваше изпитната седмица в „Дюшен“. За разлика от другите училища тук учениците очакваха изпитите с нетърпение, защото това означаваше гъвкав график и наближаването на ваканцията. Блис погледна датите, докато минаваше през високите врати от месинг и стъкло. В понеделник имаше изпит по английски и история на Америка. На другия ден - немски и биология. В сряда беше тестът по социална справедливост, в четвъртък нямаха изпити, а френският беше в петък.

Докато тичаше по стълбите към третия етаж, забеляза нещо странно - всички момичета бяха облечени в панталони за йога, тениски и износени ботуши от агнешка кожа, а момчетата носеха избелели горнища на анцузи, дънки с оръфани цепки и маратонки.

Какво ставаше? Тя носеше обичайното си облекло - прилепнали дънки, прибрани в ботуши с множество метални токи, и пуловер на Стела Маккартни върху намачкана риза на Дерек Лам. Защо всички останали изглеждаха така, сякаш току-що са се измъкнали от леглото и са се облекли в тъмното?

- Хей, Блис! - извика Мими от втория етаж.

За изумление на Блис приятелката й носеше облекло, с което иначе и мъртва не би се показала. Беше прибрала русата си коса с шарена кърпа в червено и синьо и беше почти без грим. Дори се виждаше малка пъпчица на брадичката й. Беше облякла обемиста тениска с емблемата на училищния отбор по лакрос, взета назаем от брат й Джак, фланелена пижама и удобни пантофи от овча кожа.

- Здрасти! - извика Блис.

- Не мога да говоря сега, закъснявам за изпита по химия - обясни Мими и затича надолу, като шляпаше с пантофи по мраморните стълби.

- Сега ли идваш? - попита я Сус Кембъл и тръгна след Мими.

Сус беше облечена с твърде широк пуловер и провиснал панталон. Тънката й руса коса беше ситно къдрава. Същото това момиче пристигаше всеки ден на училище с перфектна прическа и дизайнерски дрехи за петцифрени суми.

- Да - отвърна Блис. - Защо?

- Всички останали са тук от изгрев-слънце - прозя се Сус. - Само така можеш да се добереш до някоя от хубавите кабинки за изпита.

Интересно, помисли си Блис. Никога нямаше да разбере неписаните правила в „Дюшен“, но да изглеждаш като смотаняк или зубрач явно беше на мода по време на изпити. Трябваше да си даваш вид, че си се скъсал от учене. Дори синьокръвните със своята суперинтелигентност пак се налагаше да зубрят.