Мелиса Круз - Маскарад

- Моля?

- Щях да се чувствам ужасно, ако те бяха оставил да се удавиш - подсмихна се той.

- Ти...

Той сложи пръст на устните си, или по-скоро на устните на Пиеро.

- Липсваше ми... - каза Блис.

Дилън. Сигурно беше той. Открил я е. Колко умно от негова страна да се появи на бал с маски, където нямаше как да го познаят и да настъпи суматоха.

- Не съм отсъствал чак толкова дълго.

- Знам, но се тревожех.

- Недей. Всичко ще бъде наред.

- Сигурен ли си?

- Да.

Блис танцуваше от щастие. Той се бе върнал! Върнал се бе, за да е с нея. Идваше й да полети.

Песента свърши. Момчето с маската се поклони.

- За мен беше удоволствие.

- Почакай - извика Блис, но той вече беше изчезнал в тълпата.

Тя се огледа - имаше много момчета с черни фракове, но никой от тях не носеше маска на тъжен клоун, от чието око се стичаше сълза.

Скайлър обикаляше унило от стая в стая. Трябваше да се обади на Оливър, ако не друго, то поне да й прави компания. Това парти не беше толкова специално, колкото Бала на Четиристотинте. Забеляза няколко свои червенокръвни съученици, които изглеждаха особено нервни, сякаш не бяха много сигурни, че са добре дошли. Лесно можеше да различи вампирите от хората. Кожата на първите светеше в тъмнината. Дарбата им, наречена илюмината , им помагаше да се разпознават.

Дълбоко в сенките зад колоните няколко двойки се възползваха от мрака, за да се натискат. За тийнейджърите вампири обаче тази дума имаше и друго значение. Скайлър долавяше специфичния звук, който издаваше вампирът, пиещ от своя донор, пулсирането на кръвта и преминаването на жизнената сила от едно същество в друго. След това вампирите започваха да светят още по-силно, чертите им ставаха по-отчетливи, докато хората изглеждаха апатични и отпуснати.

Скайлър знаеше, че един ден и тя ще трябва да прави същото. Щеше да се наложи да изпълни Свещената целувка с някой човек. Тази мисъл едновременно я плашеше и изпълваше с въодушевление. Свещената целувка не беше шега. Тя създаваше много сериозна връзка между вампира и човека, която се радваше на уважение от синьокръвните. Донорите заслужаваха обич и уважение за услугата, която им предоставяха.

Официалната атмосфера от Бала на Четиристотинте беше отстъпила място на доста по-разпуснато и необуздано поведение. Няколко души танцуваха с притиснати тела под ритмите на хаус музиката. Разюзданата атмосфера окончателно взе връх, когато няколко момичета започнаха да танцуват предизвикателно и да притискат ханш към партньорите си. Много скоро купонът се изпълни с потни тийнейджъри, които размахваха ръце във въздуха и заявяваха, че тази нощ ще се надрусат и ще се напият здраво (най-вече с кръв).

Скайлър остана настрана. Определено не пасваше на тълпата. Нямаше никакви приятели тук.

Въздъхна. Венецианската маска покриваше цялото й лице. Искаше й се да я свали. Беше й тясна и я изпотяваше.

Дръпна се настрана в една малка ниша и седна на земята, за да помисли какво да прави. Едно от момчетата я последва. Колко странно. Въпреки маските лесно можеше да се разбере кои са момичетата, защото бяха със същите рокли както на бала. Но момчетата бяха трудно различими с еднаквите си черни фракове. Точно както и този тук с черната маска, която покриваше цялото му лице и му придаваше вид на градски пират.

- Не си ли падаш по купоните? - попита той.

Скайлър седеше сама на каменната пейка.

- Даже ги мразя - засмя се тя.

- Аз също.

- Никога не знам какво да правя или да кажа.

- Е, явно е свързано с танцуване. И с пиене - от всякакъв род.

Значи беше вампир. Скайлър се зачуди кой ли е и защо се занимава да говори с нея.

- Без съмнение - съгласи се тя.

- Но си избрала да не избираш.

- Аз съм бунтар - каза тя саркастично.

- Не мисля така.

- Защо?

- Защото все пак си тук, нали така? Можеше изобщо да не идваш.

Той имаше право. Изобщо не трябваше да е тук. Беше дошла поради същата причина, поради която отиде и на бала - за да види Джак Форс. Трябваше да си признае - всеки път, щом го видеше, нещо в нея се пробуждаше.

- Ако трябва да съм честна, дойдох, за да видя едно момче.

- Кое? - попита той закачливо.

- Няма значение.

- Защо?

- Защото е сложно.

- Е, хайде де.

- Така е. Той... той не се интересува от мен - каза Скайлър, мислейки за Джак и Мими и връзката между тях.

Нямаше значение какво изпитва тя към него. Той й даде съвсем ясно да го разбере на погребението на Корделия. Имаше отговорности към семейството си. Сцената, в която се държаха за ръце, не й излизаше от ума. Азраел и Абадон. Между тях сякаш течеше електричество, привличаха се като магнит. Цялата зала настръхна, когато ги представиха. Двама от най-могъщите вампири. Най-после се разкриха пред нас.