Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

Но отново беше победила. Макар и с огромни усилия. Какво ли щеше да стане, ако се бе провалила? Ако бе проявила небрежност или уменията й се бяха оказали недостатъчни?

Елънд щеше да умре.

Вин въздъхна и вдигна глава. Той все още бе там, наблюдаваше я от покрива. Бяха се гонили пет, не, шест пъти през последните няколко месеца, но тя нито веднъж не бе успяла да го улови. Някой път щеше да го приклещи в тъмното.

Но не тази нощ. Нямаше достатъчно сили. Дори малко се страхуваше да не използва това и да я нападне. „Ала… от друга страна, той ме спаси. Щях да умра, ако се бях приближила още малко до скрития Мъглороден. Достатъчно бе да разпали атиум, без да си давам сметка, че го прави, и кинжалите му щяха да щръкнат от гърдите ми“.

Наблюдателят остана горе още няколко минути, както винаги обгърнат в мъгли. После се обърна и се отдалечи с подскоци в нощта. Вин го остави. По-важното сега бе да провери как е ОреСюр.

Приближи се уморено до него и спря. Проснатото тяло — облечено в панталони и риза на прислужник — бе надупчено от монети и обляно в кръв.

Той бавно надигна глава.

— Какво има?

— Не знаех, че може да ти тече кръв.

— Сигурно не знаеш и че изпитвам болка — изсумтя ОреСюр.

Вин отвори уста, но се поколеба. Истината бе, че не беше помисляла за това. Настръхна. „Какво право има това създание да ме обвинява?“

Но от друга страна, ОреСюр се бе оказал полезен помощник.

— Благодаря, че ми хвърли стъкленицата — рече тя.

— Само си изпълних дълга, господарке — отвърна ОреСюр и се надигна с пъшкане. — Господарят Келсайър ми нареди да ви пазя. Както винаги, аз служа на своя Договор.

„Ах, да. Всемогъщият Договор“.

— Можеш ли да вървиш?

— С известни усилия, господарке. Монетите са строшили няколко кости. Ще ми е нужно ново тяло. На някой от убийците, може би?

Вин се намръщи, погледна към труповете и стомахът й неволно се сви. Беше убила осем мъже с хладната решителност, на която я бе научил Келсайър.

„Ето това съм аз — помисли си. — Убиец, като тези тук“. Такъв щеше да е животът й занапред. На убиец, който да пази Елънд.

Но мисълта, че ОреСюр ще изяде един от тях — че ще разкъса и ще погълне трупа, а сетивата му ще запаметят мускулите, кожата и органите, за да може да ги възпроизведе — й се стори отвратителна.

Обърна глава и забеляза прикритото презрение в очите му. И двамата знаеха какво е мнението й за изяждането на трупове. Знаеха и какво мисли той за нейните предразсъдъци.

— Не — поклати глава Вин. — Няма да използваме тези хора.

— В такъв случай ще трябва да ми намерите друго тяло — рече ОреСюр. — Според Договора аз не мога да убивам хора.

Стомахът на Вин отново се сви. „Ще измисля нещо“. Настоящото му тяло бе на убиец, взето след екзекуция. Вин все още се безпокоеше, че някой в града може да разпознае лицето.

— Можеш ли да се върнеш в двореца? — попита тя.

— Това ще отнеме време.

Вин кимна, махна му да тръгна и огледа труповете. Имаше странното усещане, че тази нощ може да се окаже повратна точка в съдбата на Централната област.

Тоягите на убийците й бяха нанесли сериозни наранявания. Топчето атиум й беше последното. При следващата атака на Мъглороден тя щеше да е беззащитна.

И най-вероятно щеше да умре, също както бе издъхнал тази нощ Мъглородният.

Елънд остави с въздишка перото, облегна се назад и потърка чело.

Беше живял с мисълта, че познава доста добре теорията на политиката. Беше чел много книги по икономика, бе изучавал различни форми на управление и бе участвал в безброй политически спорове. Познаваше в детайли всички теории за създаването на стабилно и справедливо управление и се бе опитал да приложи познанията си при основаването на своето ново кралство.

Но не си бе дал сметка колко безплоден може да е един парламентарен съвет.

Стана и си наля чаша студено вино. Погледна през разтворената врата на балкона. В далечината се виждаше мъждиво сияние. Огньовете на армията на баща му.

Остави чашата. Беше изтощен и алкохолът едва ли щеше да му помогне. „Не мога да си позволя да спя, докато не свърша тази работа!“ Тази мисъл го принуди да се върне на писалището. Скоро предстоеше нова среща на Събора и тази вечер трябваше да приключи с предложението си.

Взе един лист и го прегледа. Почеркът му беше неравен, много от думите — зачеркнати, встрани имаше безпорядъчни бележки — всичко това бе отражение на умората му. От седмици знаеха за приближаващата се армия, а Съборът така и не бе стигнал до единно мнение.