Брандън Сандърсън: Кладенецът на възнесението

Някои от членовете предлагаха да поискат сключването на мир, други — направо да предадат града. А имаше и такива, които настояваха да нападнат без забавяне. Елънд се страхуваше, че фракцията на пораженците набира сила — оттам и новото му предложение. Ако го приемеха, поне щеше да спечели време. Като крал той имаше право да започне преговори с нашественика. Предложението щеше да забрани на Събора да предприема каквото и да било поне докато той не се срещне с баща си.

Въздъхна отново и остави листа. Съборът се състоеше едва от двайсет и четирима души, но беше почти невъзможно да ги накара да постигнат съгласие по който и да било въпрос. Елънд се обърна, вдигна поглед над запалената на писалището лампа и се загледа към сиянието на лагерните огньове.

Чу забързани стъпки по покрива — Вин излизаше на някоя от нощните си обиколки.

Усмихна се нежно, но дори мисълта за Вин не бе в състояние да му подобри настроението. „Тази група убийци, с които се е била. Дали не бих могъл да я използвам по някакъв начин?“ Ако направеше атаката публично достояние, Съборът щеше да си даде сметка колко безкомпромисен може да е Страф в действията си и да се откаже от плановете за предаване на града. Но от друга страна, може би щяха да се изплашат още повече и това щеше да подсили лагера на пораженците.

Елънд неведнъж си бе задавал въпроса дали лорд Владетеля не е бил прав. Не в потисническата си политика спрямо народа, разбира се — а в това, че бе съсредоточил цялата власт в ръцете си. Ако не друго, на Последната империя никога не й бе липсвала стабилност. Беше просъществувала хиляда години, бе отбила безброй атаки — най-силната крепост в този свят.

„Само че лорд Владетеля беше безсмъртен — припомни си Елънд. — Предимство, с каквото не мога да се похваля“.

Съборът му се струваше далеч по-добра възможност. Един парламент с реална власт бе необходима основа за стабилно управление. Фигурата на краля оставаше — като символ на единството и продължаването на властта. Човек, който не се безпокои от това дали ще бъде преизбран. Но заедно с него сега имаше и Събор — орган, в който хората можеха да дават израз на тревогите и безпокойствата си.

На теория всичко това изглеждаше чудесно. Стига да оцелееха през идните няколко месеца.

Елънд потърка очи, потопи перото в мастилницата и продължи да нанася бележки в долната част на документа.

Лорд Владетеля беше мъртъв.

Дори година по-късно Вин възприемаше тази мисъл със затруднение. Лорд Владетеля беше… всичко. Крал и бог, законодател и неоспорима власт. Той беше вечен и абсолютен, а сега беше мъртъв.

И го бе убила тя.

Разбира се, истината не бе толкова впечатляваща, колкото историите. Нито героична сила, нито някакво тайнствено умение й бяха помогнали да надвие императора. Просто бе разкрила малката хитрост, която му помагаше да остане безсмъртен, и благодарение на щастлива случайност бе съумяла да се възползва от слабото му място. Не беше нито храбра, нито умна. Само бе извадила късмет.

Въздъхна. Раните все още я наболяваха, но бе преживявала и по-лоши неща. Стоеше на покрива на двореца — някога Цитадела Венчър — точно над балкона на Елънд. Може би репутацията й не бе заслужена, но засега й помагаше да опази Елънд жив. Само в централните области на империята имаше десетки пълновластни господари, но нито един от тях не бе дръзнал да се отправи срещу Лутадел.

До този момент.

Зад стените на града продължаваха да трептят огньове. Страф скоро щеше да бъде осведомен, че убийците му са се провалили. Какво ли щеше да направи? Да нападне града? Хам и Клъбс предупреждаваха, че Лутадел няма да издържи на една добре организирана атака. Страф сигурно го знаеше.

Но поне за момента Елънд беше в безопасност. Вин бе станала доста добра в издирването и премахването на убийци: почти всеки месец улавяше някой, опитал да се промъкне в двореца. Повечето бяха наемници, но имаше и неколцина аломанти. Ала дори обикновен наемник с нож в ръка можеше да свърши същата работа като аломант със стъкления си кинжал.

Засега тя не бе допуснала дори намек за подобна възможност. Каквото и да се случеше — каквито и жертви да имаше, — Елънд трябваше да оцелее.

Завладяна от внезапен порив на тревога тя се доближи до прозореца, за да провери дали всичко с него е наред. Елънд спокойно пишеше поредното си предложение или указ. Кралският пост не го бе променил особено. Само четири години по-голям от нея — което означаваше, че е малко над двайсет, — Елънд бе човек, който държеше по-скоро на образованието, отколкото на външния си вид. Понякога се решеше, но само когато изпълняваше официална задача, и дори дрехите, които му шиеха, изглеждаха занемарени.