Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

Хармс и двете жени изглеждаха замръзнали на местата си, почти като статуи. Уейн бе разпалил метала, за да им осигури няколко минути насаме.

Сферата можеше да е много полезна, макар и не по начина, по който биха предполагали повечето хора. Не можеше да стреляш от нея, всъщност можеше, но имаше някаква бариера, която въздействаше на преминаващите през нея предмети, така че куршумът се забавяше веднага щом достигне редовното времепротичане и се изместваше от първоначалния си курс. Това правеше уцелването почти невъзможно.

— Добра партия е — каза Уаксилий. — Идеална и за двама ни.

— Виж, друже. Само защото Леси…

— Не става въпрос за Леси.

— Ей, чакай! — Уейн вдигна ръка. — Не се нервирай.

— Не се… — Уаксилий си пое дъх и продължи малко по-бавно: — Не се нервирам. Но Леси няма нищо общо. Въпросът е за моите задължения.

„Проклет да си, Уейн. Почти се бях отучил да мисля за нея“. Какво ли щеше да каже Леси, ако можеше да го види какво прави? Най-вероятно щеше да се разсмее. Да се разсмее заради нелепата ситуация и от неудобство. Не беше ревнива, но може би защото никога не бе имала повод да ревнува. С жена като нея какво повече би могъл да иска Уакс?

— Става въпрос за моите задължения — повтори Уаксилий.

— В задълженията ти влизаше да спасяваш хора — отвърна Уейн. — А не да се жениш за тях.

— Уейн. Не мога да се върна към предишния си живот. Нищо няма да промениш с намесата си. Вече съм друг човек.

— Щом си решил да ставаш друг човек, не можа ли да си избереш някоя, която не е толкова грозна?

— Уейн, въпросът е сериозен.

Уейн вдигна ръка, завъртя куршума между пръстите си и му го подаде.

— Това пък какво е?

— Куршум. С него се стреля по хора. За предпочитане по лошите — или по тези, които ти дължат някоя и друга пара.

— Уейн…

— Излизаме. — Уейн сложи куршума на подноса за чай.

— Но…

— Време е да се закашляш. Три. Две. Едно.

Уаксилий изруга под нос, но взе куршума и започна да кашля шумно. В същия миг забързващата сфера се разпадна и се озоваха в нормалния ход на времето. За тримата гости бе изминала само секунда, а разговорът между Уейн и Уаксилий бе протекъл с такава бързина, че човешкото ухо не би могло да го улови. Кашлицата щеше да прикрие всичко останало.

Никой от тримата гости, изглежда, не бе забелязал нещо необичайно. Уаксилий наля чай — днес бе с тъмночервен черешов цвят, вероятно подсладен плодов — и отнесе чашата на Мараси. Тя я пое и той се върна на мястото си и взе своята чаша. С лявата си ръка опипа куршума. Гладка обвивка, среден калибър. Както следваше да се очаква, беше с обвивка, но въпреки това изглеждаше невероятно лек. Той се намръщи и го завъртя между пръстите си.

„Кръв по лицето й. Кръв върху тухлената стена“.

Неволно потрепери и се помъчи да прогони спомените. „Проклет да си, Уейн“.

— Много хубав чай — тихо каза Мараси. — Благодаря ви.

— Няма защо — отвърна Уаксилий и си наложи да се върне към разговора. — Лейди Стерис, ще обмисля договора. Благодаря ви за положените усилия. Но истината е, че се надявах при тази среща да науча нещо повече за вас.

— Работя върху автобиографията си — каза тя. — Ако желаете, мога да ви пратя първите две глави по пощата.

— Това е… доста необичайно — рече объркано Уаксилий. — Но щом предлагате. Все пак разкажете ми нещо за себе си. Какви са вашите интереси?

— Естествено, харесвам пиеси. — Тя се намръщи. — В Кулерим, разбира се.

— Не ви разбрах — каза Уаксилий.

— Кулеримският театър — каза Уейн и се наведе напред. — Беше обран преди две вечери. По време на представлението.

— Не сте ли чули? — попита лорд Хармс. — Пишеше го във вестниците.

— Някой пострада ли?

— Не и по време на обира — отвърна лорд Хармс. — Но са взели заложница.

— Каква ужасна постъпка — обади се Стерис. — Оттогава няма и вест от милата Армал. — Тя се намръщи.

— Познавахте ли я? — попита Уейн.

— Тя ми е братовчедка — отвърна Стерис.

— Също като… — Уаксилий кимна към Мараси.

Тримата го изгледаха някак сконфузено, а после лорд Хармс заяви:

— О, не. От друг клон на фамилията.

— Интересно. — Уаксилий се облегна назад, забравил за чашата чай. — И много амбициозно. Да обереш цял театър. Колко са били?

— Десетки — отвърна Мараси. — Поне трийсет според репортерите.

— Голяма банда. Значи отвън е имало поне още осмина, за да ги откарат. Впечатляващо.

— Били са Изчезвачите — продължи Мараси. — Тези, които обират влаковете.