Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

Свърши се. Майлс Стоте живота бе мъртъв.

Ала когато завъртя глава, тя видя една фигура да гледа от сенките. Мъж с черно наметало.

След миг мъжът се обърна — краищата на наметалото се люшнаха — и се отдалечи към портата, извеждаща в тясната уличка.

— Не става въпрос само за застраховка — каза Уаксилий и погледна Едуорн в очите. — А и за отвлечените жени.

Едуорн Ладриан мълчеше.

— Аз ще те спра, чичо — заяви тихо Уаксилий. — Не зная какво правиш с тези жени, но ще разбера и ще те спра .

— О, стига вече, Уаксилий — отвърна Едуорн. — Намирах самоувереността ти за досадна още когато беше малък. Не би трябвало да си толкова дребнав, като се има предвид наследството ти.

— Наследството ми?

— Ти си от благороден произход — заяви Ладриан. — Пряк наследник си на самия Съветник на боговете. Ти си Двуроден и могъщ аломант. Изпитвах искрено съжаление, когато се разпоредих да те убият, и го направих единствено под натиска на моите колеги. Предполагах, дори се надявах, че може да оцелееш. Този свят се нуждае от теб. От нас.

— Говориш като Майлс. — Уаксилий го погледна изненадано.

— Не — възрази Ладриан. — Той говореше като мен . — Прибра кърпичката и започна да се храни. — Но още не си готов. Ще се погрижа да те снабдят с нужната информация. За момента обаче те съветвам да се оттеглиш и да обмислиш чутото от мен.

— Не мисля да го правя — каза Уаксилий и бръкна под сакото си за револвера.

Ладриан го изгледа с нескрито съжаление. Уаксилий чу изщракване на оръжие, обърна глава и видя, че в коридора пред купето са застанали няколко млади мъже с черни костюми. Нито един от тях не носеше метал по тялото си.

— Уаксилий, в този влак имам почти двайсет аломанти — каза хладно Едуорн. — А ти си ранен и едва можеш да ходиш. Нямаш никакви улики срещу мен. Сигурен ли си, че си готов да започнеш тази битка?

Уаксилий се поколеба. После измъкна ръка изпод сакото си, помете с рязък жест чиниите и чашите от масичката и се наведе разгневен напред.

— Някой ден ще те убия, чичо.

Едуорн се облегна невъзмутимо назад.

— Отведете го оттук. Изхвърлете го. Приятен ден, Уаксилий.

Уаксилий се опита да го сграбчи, но мъжете нахлуха и го хванаха. Болката в незаздравелите рани се усили. Едуорн беше прав за едно. Денят не бе подходящ за битки.

Но и този ден щеше да дойде.

Уаксилий ги остави да го отнесат по коридора. Мъжете отвориха вратата в дъното и го изхвърлиха навън, върху носещите се назад релси. Той омекоти аломантично сблъсъка — както без съмнение знаеха, че ще направи, — обърна се и се загледа след отдалечаващия се влак.

Мараси изтича в тясната уличка пред участъка. Нещо я подтикваше да бърза, някакво странно любопитство, което дори не можеше да опише. Трябваше да разбере кой е мъжът с черните дрехи.

Зърна края на наметалото му да изчезва зад ъгъла и хукна натам, придържайки чантичката с малкия револвер от Уаксилий към гърдите си.

„Какво правя? — мина й през ума. — Тичам сама по улицата?“ Не беше особено разумно от нейна страна. Но нещо я подтикваше да продължи.

Стигна до ъгъла. Дали не го бе изгубила? Спря на кръстовището, от което започваше една още по-тясна уличка. Любопитството й бе почти непреодолимо.

Мъжът с черното наметало стоеше и я чакаше в тясната уличка.

Тя зяпна и неволно отстъпи назад. Беше висок близо два метра и дългата до земята пелерина му придаваше зловещ изглед. Той вдигна бледите си ръце и отметна качулката назад. Беше гологлав, със сложна плетеница от татуировки около очите.

Мараси познаваше тези същества от митологията, но когато го виждаше сега, от плът и кръв, изправено пред нея, се вцепени от ужас.

— Железни очи — прошепна.

— Извинявам се, че ви примамих по този начин — заяви Железните очи. Имаше тих, гробовен глас.

— По този начин? — повтори тя пресипнало.

— Чрез емоционална аломантия. Понякога е доста трудно да Дърпаш чувствата на хората. Не съм толкова добър, колкото беше Бриз. Успокой се, дете. Нищо лошо няма да ти сторя.

Изведнъж я завладя спокойствие, макар че й се струваше ужасно неестествено, и това пробуди смут в душата й. Човек не би трябвало да е спокоен, когато се изправи срещу самата Смърт.

— Твоят приятел — продължи Железните очи — се е натъкнал на нещо много опасно.

— И вие искате да го спрете?

— Да го спра? — попита мъжът в черно. — Ни най-малко. Искам само да е наясно. Хармония има определени възгледи за това как трябва да се вършат нещата. Никога не съм се съгласявал с него. Странно, като се има предвид, че е принуден да ми позволи, заради собствената си вяра. Ето… — Железните очи бръкна под наметалото и извади малка книга. — Тук е цялата необходима информация. Пази я като очите си. Ако искаш, можеш да я прочетеш, но я отнеси от мен на лорд Уаксилий.