Александра Бракен - Тъмна дарба

- Мисля, че е редно да поговорим - заяви любезно той. - Защото ми се струва, че предстои нещо опасно.

- Тръгваме си - обяви Лиъм с едва сдържан гняв. - И не искаме неприятности.

- Не може просто да си тръгнете. - Хейс си проправи път до предната линия на групичката и се извиси до Кланси като артилерийско оръдие, готово да гръмне по негово нареждане. - Тук си имаме система, а вие още не сте ни се отплатили.

Думите още не бяха напуснали устата му, когато чухме забързани стъпки и гласове откъм сухия шубрак до другата по-голяма пътека зад тях. Оливия се появи първа, последвана от Майк и четирима от останалите съмишленици на Лиъм. Реагираха по същия начин като нас - стреснаха се от светлината и замръзнаха намясто като гръмнати.

- Какво става тук? - попита Оливия и заобиколи колоната от деца в черни дрехи, за да застане пред Кланси. - Защо не ме извика по радиостанцията?

- С Хейс държим нещата под контрол. - Кланси скръсти ръце пред гърдите си. -Връщайте се по постовете.

- Не и докато не ми кажеш какво се случва тук... - Тя се завъртя към нас и опули очи срещу багажа ни. - Да не би да си тръгвате?

- Лий - обади се Майк, веднага проумял ситуацията. - Какво правиш?

- Май Лиъм Стюарт е организирал поредното бягство - обяви Кланси, - или поне такова намерение е имал. Като че ли и това ще е не по-успешно от предходното.

- Върви по дяволите! - намесих се аз и хванах Лиъм за ръката, преди да се е нахвърлил на Кланси. Трепереше от гняв, но нима не виждаше, че враговете ни превъзхождаха числено?

- Руби - подхвана тихо Кланси с дружелюбния тон на момчето, което бях смятала за свой приятел. - Недей така. Не смяташ ли, че трябва поне да обсъдим положението?

Да - прошепна глас в ухото ми. - Не смяташ ли, че така ще е най-добре? Здраво натегнатият гняв в гърдите ми започна да се разплита, първо бавно, после с неочаквана и хладна скорост. Измъкнах пръсти от ръката на Лиъм. Това наистина беше най-добрият вариант - единственият. Допреди малко бях толкова ядосана, уплашена. Но пред мен стоеше Кланси.

Кланси.

Направих крачка към него, към гнусната му усмивка. Можех... можех да му простя, нали? Така щеше да е най-лесно. Всичко с Кланси беше лесно. Краката ми се движеха от само себе си, сякаш знаеха докъде трябва да стигна.

Но Лиъм не ми позволи. А и Дунди нямаше това намерение. Ръцете му сграбчиха раницата ми. Веднага щом Лиъм застана пред мен, Кланси изчезна и дори не можех да си спомня защо беше толкова важно да отида при него, да му позволя да ме отведе обратно в лагера.

- Спри! - изкрещя Лиъм. - Каквото и да й правиш, спри веднага!

- Но той не... - подхвана Майк, докато погледът му прескачаше между него и Оливия. Виждах я иззад рамото на Лиъм; лицето й бледнееше като маска. Зад тях останалите деца от екипа на Лиъм шушукаха помежду си, несигурни накъде да погледнат.

- Не й правя нищо - отвърна Кланси с внезапно вледенен глас. - Просто ревнуваш заради връзката между двама ни.

Момчетата край него закимаха утвърдително със странно безизразни лица.

- Отгоре на всичко искаш да нарушиш правилата ни - продължи той. - Защото това е правило, нали така, Лий? Ако искаш да напуснеш лагера, трябва първо да попиташ мен, нали?

Лиъм се поколеба, но накрая кимна.

Ръката му падна бавно. Веждите му се сбърчиха и като че ли килна глава към Кланси, сякаш слушаше нещо, което останалите не чувахме. Почувствах как напрежението напуска раменете му. Направи крачка назад, после и една настрани от мен. Сложи ръка на челото си.

- Съжалявам... просто... не исках да...

- Щастлив си тук, нали? - попита приветливо Кланси. - Защо да не продължиш това щастие? Тук имаме правила. Вече ги знаеш и повече няма да ги нарушаваш, нали?

- Не - отвърна Лиъм с дрезгав глас. Взираше се в мен с помътнели очи и моментално разпознах този поглед. Дунди също. Наблюдаваше Кланси с присвити очи и чиста, убийствена ярост.

- Нека ти обясня какво мисля за шибаните ти правила - каза с отровен глас и мина бясно покрай Лиъм. - Седиш в стаичката си и се преструваш, че искаш само най-доброто за всички, но никога не съм те видял да работиш. Не мога да преценя дали си просто разглезено лайно, или те е страх да не изцапаш хубавичките си нежни ръчички, но при всички случаи си долна гад и мога да ти гарантирам, че мен поне не можеш да заблудиш. - Студеният поглед на Кланси се стовари с пълна сила върху Дунди, но той продължи невъзмутимо: -Разправяш, че всички сме равни, все едно живеем в някоя хипарска комуна, но нито за миг не си го повярвал, нали? Не позволяваш на никого да се свърже с родителите си и не ти пука за децата, които още се мъчат в лагерите, дело на твоя баща. Дори не изслуша спасителния план на хората от охранителния екип. Затова искам да знам, защо не ни пускаш да си ходим? - Той направи още една крачка напред и отне думата на Кланси веднага щом отвори уста да каже нещо. -Какъв е смисълът на това място, освен да демонстрираш колко си велик и да си играеш с чувствата на хората? Знам какво си направил на Руби.