Александра Бракен - Тъмна дарба

Успокой се - казах си наум. - Успокой се! Но не можех да разбера какво точно пулсира във вените ми. Гняв, естествено, защото ме беше излъгал така долно, защото се бях хванала на въдицата му. Отвращение, защото ме беше докосвал, похищавайки дори порите на кожата ми. Но и нещо друго. Дълбока болка, която се увеличаваше и гърчеше в мен и ме превръщаше в камък.

Лиъм стоеше точно пред мен, а аз не се бях чувствала по-самотна в живота си.

- Руби? - Косата му изглеждаше като светло сребро на тази светлина, завита и оплетена както винаги. Не можех да се скрия от него. Никога не ми се получаваше. - Майк дойде да ме извика - обясни той и пристъпи внимателно към мен. Ръцете му бяха опънати напред, сякаш опитваше да се приближи до диво животно. - Какво правиш тук? Какво става?

- Моля те, просто ме остави - пророних аз. - Имам нужда да остана сама.

Той продължи да пристъпва към мен.

- Моля те - изкрещях аз, - върви си!

- Никъде няма да отида, докато не ми обясниш какво става! - отсече Лиъм. Като ме видя по-отблизо, преглътна сухо и адамовата му ябълка подскочи от напъна. -Къде беше цяла сутрин? Какво ти се е случило? Дунди ми каза, че изобщо не си се прибирала, а сега те намирам тук в такова... в такова състояние... да не би да ти е сторил нещо?

Извърнах поглед.

- Нищо, което сама не си изпросих.

Единствената реакция на Лиъм беше да отстъпи с няколко крачки назад. Да ми даде нужното пространство.

- Не ти вярвам - каза спокойно. - Ни най-малко. Ако искаш да се отървеш от мен, ще трябва да се постараеш повече.

- Не те искам тук.

Лиъм поклати глава.

- Въпреки това няма да те оставя тук сам-самичка. Давам ти колкото искаш време, колкото ти е нужно, но тази вечер двамата с теб ще си изясним нещата веднъж завинаги. Още сега. - Лиъм съблече черния си пуловер през глава и ми го хвърли. - Облечи го, иначе ще настинеш.

Улових го с една ръка и го притиснах към гърдите си. Още носеше неговата топлина.

Той закръстосва напред-назад с ръце на хълбоците.

- В мен ли е причината? Не можеш да споделиш с мен, така ли? Искаш ли да извикам Дунди?

Нямах сили да му отговоря.

- Руби, плашиш ме.

- Хубаво. - Смачках пуловера му на топка и го запратих в мрака с всички сили.

Той въздъхна треперливо и се опря на близкото дърво.

- Хубаво? Че какво му е хубавото?

Не бях проумяла пълния смисъл в думите на Кланси, докато очите ми не срещнаха тези на Лиъм. Пулсът в ушите ми се превърна в тътен. Затворих очи и притиснах длани в челото си.

- Не мога повече - проплаках. - Защо просто не ме оставиш на мира?

- Защото ти не би ме оставила.

Той направи няколко крачки към мен през шумолящия храсталак. Въздухът наоколо се нагорещи от така познатия ми заряд. Стиснах зъби, бясна, задето се приближаваше, макар и да знаеше, че не мога да овладея положението. Че е напълно възможно да го нараня.

Вдигна ръце да свали моите от челото ми, но аз нямах намерение да съм толкова внимателна с него. Отблъснах го с всички сили. Той залитна назад.

- Руби...

Блъснах го отново, и отново, все по-силно, защото само така можех да му покажа онова, което жадувах да изразя с думи. Видях кратки, живи откъслеци от светлите му спомени. Видях всичките му ярки сънища. Чак когато го бутнах в дънера на едно дърво, осъзнах, че плача. От това разстояние си личеше прясната рана под лявото му око и синината, оформяща се край нея.

Устните му се отвориха. Ръцете му вече не бяха пред него, а пълзяха нагоре по бедрата ми.

- Руби...

Преодолях и малкото разстояние, останало помежду ни. Едната си ръка пъхнах в меката му коса, а с другата сграбчих гърба на ризата му. Когато най-сетне притиснах устни към неговите, усетих как нещо се сгърчи в мен. Съществуваше само той - вече не чувах песента на щурците, не виждах сивите дънери на дърветата. Сърцето ми напираше да изскочи от гърдите ми. Още, още, още -пулсираше неуморно. Тялото му се отпусна в ръцете ми, потрепвайки под допира ми. Не ми беше достатъчно да вдишвам аромата му, исках да го погълна в себе си. Естествената кожа, димът, сладостта. Почувствах как пръстите му броят голите ми ребра. Размести краката си, за да ме придърпа по-близо до себе си.

Вече се олюлявах на пръсти; светът се въртеше опасно под мен, а устните му се плъзгаха към бузата ми, към челюстта ми, към онази точка на врата ми, където препускаше пулсът ми. Напредваше с увереност, сякаш вече беше начертал курса си.

Дори не усетих как проникнах в съзнанието му. И да бях, не можех да си представя, че ще се отлепя от него, че ще пусна топлата му кожа дори за миг. Докосваше ме с пеперудена нежност, милваше кожата ми с благоговение, но веднага щом устните му отново намериха моите, една-единствена мисъл успя да ме изтръгне от медената омара.