Александра Бракен - Неизчезваща

Сънят се яви за пръв път по време на втората ми седмица в Търмънд. Продължи да ме посещава поне два пъти месечно. Предполагам, че има смисъл в това, че той се роди там - зад жужащата електрическа ограда на лагера. Всичко в това място те караше да вехнеш, докато напълно те съсухри. Нямаше никакво значение колко години са минали - две, три или шест. Облечен в зелена униформа, залостен в един и същи монотонен дневен ред, сякаш усещаш как времето спира и започва да дрънчи като разпадаща се кола. Знаех, че остарявам. Зървах беглите отражения на променящото ми се лице в металните повърхности на масите от Столовата. Но поне не се чувствах така. Коя съм и коя бях - това бяха две напълно откъснати едно от друго понятия, които ме оставяха заседнала някъде по средата. На моменти дори се чудех дали все още съм Руби. В лагера нямах име извън колибата си. Аз бях номер: 3285, бях файл, записан на сървър или заключен в сребристосив картотечен шкаф. Хората, които ме познаваха отпреди лагера, вече не си спомняха за мен.

Винаги всичко започваше с един и същи гръм, една и съща звукова експлозия. Аз съм стара - усукана, прегърбена и в болки - и стоя насред оживена улица. Възможно бе тя да се намира някъде във Вирджиния, откъдето бях родом, но от толкова време не съм си била у дома, че не бих могла да го твърдя със сигурност.

Коли се движеха и в двете платна, пътуваха в противоположни посоки надолу по ивицата тъмен път. Понякога чувах тътена на задаващата се буря. В други случаи - какофонията от клаксони, които ставаха все по-силни с приближаването на колите. Друг път не долавях абсолютно нищо.

Но като изключим това, сънят ми винаги бе един и същ.

Идентична двойка черни коли спираше със стържещ шум в момента, в който достигаха до мен, а после - в мига, в който ги погледнех, те обръщаха посоката си. Всичко наоколо го правеше. Дъждът сякаш се отстъргваше от смолистия черен асфалт и се възнасяше обратно във въздуха под формата на перфектни искрящи капки. Слънцето се плъзгаше обратно по небосвода в преследване на луната. И с преминаването на всеки нов цикъл усещах как древният ми, превит гръб се отвива кост по кост, докато накрая успявах отново да се изправя. Щом докоснех очите си с ръце, чувствах как бръчките и синьо-виолетовите вени се изглаждаха. Сякаш старостта се разтапяше и отмиваше от мен.

И тогава ръцете започваха да стават по-малки и по-малки и още по-малки. Гледната ми точка към пътя се променяше. Дрехите ми като че ли ме поглъщаха цяла. Звуците ставаха оглушителни, по-груби и объркващи. Но времето не спираше хода си назад, а се ускоряваше, докато ме отвееше и влезеше без покана в главата ми.

Преди сънувах как ще обърна времето наобратно, ще си възвърна изгубените от мен неща... ще стана човекът, който бях.

Вече не го правя.

Свивката на ръката ми се сключи около гърлото на мъжа. Затягах хватката, докато гумените подметки на ботушите му удряха по земята. Ноктите му захапаха черния плат на ризата и ръкавиците ми. Беше се вкопчил в тях от отчаяние. Приливът на кислород към мозъка му бе пресечен, но и това не помогна на проблясъците на мислите му да се закотвят намясто. Виждах всичко. Спомените и мислите му горяха, нажежени до бяло зад очите ми. Но аз не отпусках - дори когато ужасеният ум на охранителя извика на повърхността образа на самия него, зяпнал с отворени от почуда очи към тавана на тъмния коридор. Дали не бе мъртъв?

Въпреки това не смятах да го убивам. Войникът доста ме превъзхождаше по ръст, а ръката му бе колкото моя крак. Единствената причина, поради която му скочих, бе, че бе стоял с гръб към мен.

Инструктор Джонсън наричаше тази хватка Захват на врата. Научил ме беше на нея и на множество други. Отварачка на консерви, Разпятие, Вратна манивела, Нелсън, Вихрушка, Заключване на китката и Пукнатина в гърба - да ви споделя само някои от тях. Всички те бяха начини, посредством които едно 165сантиметрово момиче би могло да се справи с някого, който я превъзхожда физически. Достатъчно, за да успея да извадя истинско оръжие.

Мъжът вече почти халюцинираше. Проникването в ума му бе лесно и безболезнено. Всички негови спомени и мисли, които се издигнаха на повърхността на съзнанието му, бяха изцапани в черно. Цветът се процеждаше от тях като петно мастило върху мокра хартия. И чак тогава, когато куките ми вече бяха прикачени към него, аз отслабих натиска си върху врата му.