Александра Бракен: Тъмна дарба

Когато Белият шум стихна, вече се намирахме в градината и скубехме бурени.

Открай време ми се отразяваше зле. Без значение дали бях навън, хранех се в столовата, или бях заключена в колибата ми. Връхлетеше ли ме, пронизителните звуци избухваха между ушите ми като самоделна бомба. Повечето момичета от Търмънд се окопитваха само за няколко минути, отърсваха се от гаденето и дезориентацията като от тревата, полепнала по лагерните им униформи. На мен обаче ми бяха нужни цели часове да се съвзема.

И този път трябваше да е същото.

Но не беше.

Така и не разбрах какво бе предизвикало наказанието. Работехме толкова близо до електрическата ограда на лагера, че подушвах опърления въздух и усещах заряда му, който караше зъбите ми да вибрират. Вероятно някой бе имал глупостта да прекрачи границите на градината. А може би някой краен оптимист беше осъществил общите ни фантазии, хвърляйки камък по главата на най-близкия войник от Специален отряд „Пси". В такъв случай наказанието би си струвало.

Единственото, което знаех със сигурност, беше, че високоговорителите над нас избълваха два предупредителни сигнала: един кратък, един дълъг. Кожата по тила ми настръхна и паднах напред във влажната пръст с притиснати към ушите ми длани и напрегнати в очакване на удара рамене.

Сигналът, ехтящ от високоговорителите, не беше точно бял шум. Не беше и онова странно жужене, което понякога изпълва въздуха, докато седиш сам в тишината, нито пък глухото бръмчене на компютърен монитор. За правителството на Съединените щати и неговия Отдел за работа с младежи от поколение „Пси" сигналът представляваше кръстоска между автомобилна аларма и зъболекарска машинка, усилена до такава степен, че ушите ти можеха да прокървят.

Буквално.

Звукът бумтеше от високоговорителите и разкъсваше всеки нерв в тялото ми. Проникна през дланите ми, надделял над писъците на сто анормални тийнейджъри, и се настани в центъра на мозъка ми, където не можех да се домогна до него, за да го изтръгна.

Очите ми плувнаха в сълзи. Опитах да забия лицето си в земята - вкусвах единствено кръв и пръст. Едно от момичетата падна до мен с отворена в ням писък уста. Всичко останало се разми пред погледа ми.

Тялото ми се тресеше в такт с поривите на оглушителното пращене, свиваше се като вехт, пожълтял лист хартия. Нечии ръце клатеха раменете ми; някой изрече името ми - Руби, но бях потънала твърде надълбоко в себе си, за да отвърна. И продължавах да потъвам, да потъвам, докато край мен не остана нищо, сякаш земята ме беше погълнала с едно-единствено дълбинно дихание. После остана само тъмнина.

И тишина.

Грейс Сомърфийлд загина първа.

Или поне първа в моя клас - четвърти. Несъмнено до онзи момент вече хиляди, ако не и стотици хиляди деца си бяха отишли по същия начин. На хората им беше трудно да навържат нещата - а може би просто бяха измислили как да ни държат в неведение дълго след като започнаха да измират деца.

Когато новината за смъртните случаи най-сетне се разчу, моето основно училище забрани изрично на учителите и персонала да говорят с нас за нещото, наречено Болестта на Евърхарт, по името на Майкъл Евърхарт, първата й известна жертва. Не след дълго някой някъде реши да й даде подобаващо название: остра младежка идиопатична невродегенерация - накратко ОМИН. Тогава спря да е болестта на Майкъл. И стана обща.

Всички възрастни хора, които познавах, погребваха мисълта под лъжовни усмивки и прегръдки. Аз самата още живеех в розовия си свят на топло слънце, понита и колекцията ми от състезателни колички. Като се замисля, не мога да повярвам колко наивна съм била, колко сигнали съм пропуснала да забележа. Дори големи, като това например, че баща ми, полицай по професия, започна да работи до по-късно, а прибереше ли се, не смееше да ме погледне. Майка ми започна да ме тъпче с витамини и не ме оставяше сама дори за няколко минути.

От друга страна, тъй като родителите ми бяха единствени деца, затова нямах мъртви братовчеди, на чиито семейства да изпращаме червени знаменца, и майка ми не позволяваше на татко да слага „душегубна вихрушка от мръсотии и малоумни забавления" - позната още като „телевизор" - в къщата ни, никакви лоши новини не достигаха до изолирания ми свят. Този факт в комбинация с въведените от ЦРУ програми за родителски контрол върху интернет достъпа ми подсигуряваха живот, в който се интересувах повече от подредбата на плюшените играчки върху леглото ми, отколкото от вероятността да умра, преди да навърша десет години.