Александра Бракен - Тъмна дарба

Навън около стройните редици деца се навъртаха двайсетина войници. Стъпалата ми бяха напълно погълнати от калта и треперех в пижамата си, но на никого не му направи впечатление и никой не дойде да среже найлоновите въжета около китките ни. Зачакахме мълчаливо, със стиснати между зъбите ни езици. Вдигнах поглед към облаците и позволих на дъжда да брули лицето ми. Имах чувството, че небето се разпадаше парче по парче.

Вече извеждаха и последните четворки от рейса и ги хвърляха на земята. Най-отзад, след висока блондинка с празен поглед, вървеше и момчето с разбита уста. Едва ги виждах през стихийния дъжд и запотените стъкла на автобуса, но ми се стори, че момчето се приведе напред и прошепна нещо в ухото на русото момиче тъкмо когато краката й намериха първото стъпало. Тя кимна слабо забележимо. В мига, в който обувките й докоснаха калта, момичето хукна надясно, изплъзвайки се от ръцете на близкия войник. Един от другите изрева ожесточено „Спри!", но тя продължи да препуска към вратата. Тъй като вниманието на всички бе насочено към нея, никой не погледна към момчето, което още беше в автобуса -никой, освен мен. Вече слизаше по стълбите и видях, че предницата на белия му суитшърт беше изцапана със собствената му кръв. Червенокосата му помагаше да стъпи на земята, както и на всички нас преди него. Пръстите й се впиха в лакътя му и като че ли усетих желязната й хватка върху собствената ми натъртена кожа. Момчето се обърна да й каже нещо с маска на съвършено спокойствие върху лицето.

Служителката на СОП го пусна, извади пистолета от кобура си и без да каже нито дума - без дори да мигне - пъхна дулото му в устата си и дръпна спусъка.

Не знам дали изпищях на глас, или сподавеният звук бе дошъл от гърлото на жената, осъзнала какво прави, но прекалено късно да го спре. Образът й -увисналата й челюст, изскочилите от черепа й очи, внезапно отпуснатата й кожа - се отпечата във въздуха като фотонегатив и остана там далеч по-дълго от експлозията от розова, разпръсната като ситна мъгла кръв и кичури коса.

Детето до мен се сгромоляса на земята в несвяст, а след миг вече всички крещяхме.

Жената от СОП се свлече в калта в същия момент, в който повалиха избягалото момиче. Дъждът отми кръвта от прозорците и жълтото тяло на автобуса, като разду тъмните струйки, докато не изчезнаха напълно. Всичко се случи светкавично.

Момчето гледаше към нас.

- Бягайте! - изкрещя през разбити зъби. - Какво правите? Бягайте!

Но първото нещо, което мина през ума ми, не беше: А ти какво правиш? Нито дори: Защо?

Помислих си: Но аз нямам къде да отида.

Действието му предизвика такава паника, че все едно беше взривил целия автобус. Някои от децата го послушаха и хукнаха към оградата, но пътят им бе блокиран от редица войници в черни униформи, които сякаш изникнаха от нищото. Повечето останаха вкоренени по местата си и само пищяха, пищяха, пищяха, докато дъждът се сипеше по тях, а калта засмукваше краката им. Едно момиче ме бутна с рамо на земята и видях как цяла група войници се спуска към момчето, което още стоеше на вратата на автобуса. Останалите войници ни крещяха да седнем на земята, да замръзнем на място. Аз просто слушах и изпълнявах.

- Оранжево! - изрева единият в уоки-токито си. - Инцидент при главната порта. Донесете оборудване за код Оранжево...

Посмях да вдигна очи чак когато ни струпаха на едно място и заловиха момчето с разбитата уста. И тогава, изтръпнала от ужас, се запитах дали той не беше единственият от нас, способен на подобно нещо. Или всички край мен бяха затворени тук именно защото можеха да принуждават други хора да нараняват себе си.

Но аз не съм такава - просветнаха думите в главата ми, - не и аз, сбъркали са, сбъркали са...

С чувство на болезнена празнота в гърдите видях как един от униформените взе флакон боя и нарисува огромен оранжев Х на гърба на момчето. Крясъците му бяха секнали единствено защото двама от другите войници бяха сложили странна черна маска върху долната част на лицето му - нещо като кучешки намордник.

Напрежението изби по кожата ми като пот. Подкараха ни в колона по един през лагера в посока на лазарета. По пътя си видяхме друга група деца, идваща откъм редицата паянтови дървени колиби. Всичките бяха облечени в бели униформи с различен цвят хиксове на гърбовете и черна цифра над тях. Забелязах общо пет цвята - зелен, син, жълт, оранжев и червен.

Децата със зелени и сини хиксове се разхождаха свободно из лагера. Онези с бледожълти, оранжеви или червени символи се тътреха през калта с оковани ръце и крака, вързани един за друг с дълга верига. Белязаните с оранжево носеха от странните намордници на лицата си.