Александра Бракен: Тъмна дарба

- Име?

Погледът ми попадна върху самотна кушетка със странна сива машина, погълнала горния й край като ореол.

Лицето на мъжа в бяла престилка се показа иззад лаптопа на масата. Беше крехък на вид човечец, чиито очила с тънки сребристи рамки заплашваха да се свлекат от носа му при следващото рязко движение. Гласът му беше неестествено висок и звучеше сякаш не говори, а писука. Притиснах гръб в затворената врата, мъчейки се да осигуря колкото може повече разстояние между себе си, непознатия и страховитата му машина.

Той проследи погледа ми до кушетката.

- Това е просто скенер. Няма от какво да се плашиш.

Явно не изглеждах особено успокоена, защото продължи:

- Случайно някога да си си чупила крайник или да си удряла силно главата си? Знаеш ли какво е компютърен томограф?

Търпението в гласа му ме убеди да направя крачка напред. Поклатих глава.

- След малко ще те помоля да легнеш на леглото и с помощта на същата тази машина ще проверя дали главата ти е наред. Но първо искам да ми кажеш името си.

Ще проверя дали главата ти е наред. Но как знаеше... ?

- Името ти - повтори мъжът, този път доста по-настоятелно.

- Руби - отвърнах аз и му продиктувах буква по буква фамилията си.

Той се разписа на лаптопа, отвличайки вниманието си от мен за момент. Очите ми отново намериха машината. Зачудих се колко ли щеше да е болезнено някой да се ровичка в главата ми. И дали имаше начин да разбере какво бях сторила.

- По дяволите, все по-мързеливи стават - измърмори мъжът, по-скоро на себе си, отколкото на мен. - Още ли не са те класифицирали?

Нямах представа за какво говори.

- Зададоха ли ти разни въпроси, когато те взеха? - попита той и стана от мястото си. Стаята далеч не беше голяма. Дойде до мен само с две крачки, а на мен ми бяха нужни едва две секунди да изпадна в паника. - Родителите ти докладваха ли на войниците какви симптоми проявяваш?

- Симптоми? - промълвих аз. - Нямам никакви симптоми... не съм болна от...

Той поклати глава видимо ядосан.

- Спокойно, тук си в безопасност. Няма да ти направя нищо. - Говореше с равен глас и странен блясък в очите. Думите му звучаха заучено. - Съществуват различни видове симптоми. - Обясни той, като се наведе до моето ниво. Виждах единствено кривите му предни зъби и тъмните кръгове около очите му. Дъхът му миришеше на кафе и мента. - И различни видове... деца. Сега ще снимам мозъка ти и това ще ни помогне да те впишем при другите като теб.

Поклатих глава.

- Но аз нямам никакви симптоми! Баба ще дойде да ме вземе, наистина, кълна се... тя ще ви обясни всичко, моля ви!

- Кажи, миличка, бива ли те в математиката и решаването на ребуси? Зелените са изключително умни и имат смайваща памет. - Мислите ми отскочиха към децата, които бях видяла навън, към цветните хиксове на гърба на тениските им. Зелено, помислих си. Какво означаваха другите цветове? Червено , Синьо, Жълто и...

И Оранжево. Като момчето с разкървавената уста.

- Добре - продължи той, след като си пое дълбока глътка въздух. - Тогава легни на кушетката и започваме. Още сега, ако обичаш.

Не помръднах от мястото си. През главата ми прелитаха толкова много мисли наведнъж. Беше ми трудно дори да задържа погледа си върху него.

- Сега - повтори той и се запъти към машината. - Не ме принуждавай да извикам някого от войниците. Те не са толкова учтиви, повярвай ми. - Екранът върху страничния панел светна с едно докосване, а после и самата машина се озари. В центъра на сивия кръг проблясваше бяла светлина, навярно в подготовка за поредния тест. Съоръжението виеше и бълваше топъл въздух на талази, който дразнеше всяка пора на тялото ми.

В главата ми вече се въртеше само една мисъл: Ще разбере. Ще разбере какво съм им направила.

Долепих отново гръб до вратата и заопипвах слепешком в търсене на дръжката. Имах чувството, че всяка една лекция, която татко ми беше изнасял за общуването с непознати, се осъществяваше. Това място не беше безопасно. Мъжът пред мен не беше добронамерен.

Треперех толкова неудържимо, че вероятно очакваше да припадна. Или просто се канеше да ме сложи насила върху кушетката и да ме задържи там, докато машината не се спусне над мен и ме приклещи.

Досега не бях набрала смелост да побягна, но вече имах готовност да го сторя. Когато пръстите ми докопаха дръжката, усетих как ръката му си проправя път през рошавата ми коса и ме сграбчва за тила. Допирът на ледената му ръка върху пламналата ми кожа ме накара да изтръпна, но не острата болка в основата на черепа ми изтръгна крясък от мен.