Александра Бракен - Тъмна дарба

Фабриката не беше точно фабрика. Повече й подхождаше названието склад, тъй като се състоеше от едно-единствено просторно хале с висяща пътека над работната площадка. Строителите бяха благоволили да сложат по два големи прозореца на западната и източната стена, но понеже помещението не се отопляваше през зимата, нито се охлаждаше през лятото, всъщност те повече вредяха, отколкото помагаха.

Надзирателите в лагера се стремяха всичко да е възможно най-просто; затова по протежението на прашния циментов под бяха подредени само дълги редици маси. Онази сутрин във фабриката работехме стотици деца, всичките в униформи на Зелени. Десет войници патрулираха по висящите пътеки над нас, всеки въоръжен с черна пушка. Други десет се разхождаха между нас.

Вече бяхме свикнали да усещаме натиска на мнителните им погледи от всички страни. Но предишната нощ не спах добре, дори след дългия работен ден в градината. Легнах си с главоболие и се събудих с обгърнат от трескава мъгла мозък и подобаващо възпалено гърло. Усещах дори ръцете си тежки като олово, а

пръстите - сковани като моливи.

Съзнавах, че не се справям добре с работата си, но имах чувството, че се давя. Колкото повече се напрягах да задържа главата си над водата, толкова поуморени и мудни ставаха движенията ми. След известно време дори стоенето права се превърна в непосилно и ми се наложи да се подпра на масата, за да не се сгромолясам отгоре й. През повечето дни ленивостта можеше да ми се размине безнаказано. Все пак не вършехме важна работа, нито пък ни възлагаха крайни срокове. Целта на всичките им задачи беше просто да ни занимават с нещо, да държат телата ни в действие и да приспиват умовете ни. Сам го наричаше „принудително междучасие" - пускаха ни да излезем от колибите, а и работата не беше толкова трудна или уморителна като тази в градината, но никой нямаше желание да идва тук.

Особено когато хулиганите превземаха игралната площадка.

Усетих, че стои зад мен дълго преди да започне да брои на глас готовите лъснати кубинки пред мен. Миришеше на пикантно месо и автомобилно масло, което беше неприятна комбинация и преди да добави цигарен дим към уравнението. Опитах да изопна гръб под тежкия му поглед, но имах чувството, че е забил кокалчетата на двата си юмрука между раменете ми.

- Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет... - Как успяваха да придадат укорително звучене дори на цифрите?

В Търмънд нямахме право да се докосваме един друг и ни беше повече от забранено да докосваме войниците, но това не важеше за тях. Мъжът направи две стъпки напред; върховете на кубинките му - същите като онези върху масата пред мен - побутнаха петите на белите ми платненки. Когато не отвърнах по никакъв начин, той преметна ръка през рамото ми, преструвайки се, че следи какво правя, и ме притисна към гърдите си. Смали се - наредих на тялото си, превих гръб и сведох лице към масата, - смали се и изчезни.

- Безполезна си - изсумтя войникът до ухото ми. Тялото му излъчваше достатъчно топлина да сгрее цялата сграда. - Не правиш нищо както трябва. Погледни. Гледай ме в ръцете, момиче!

Той грабна изцапания с боя парцал от треперещите ми пръсти и застана до мен, а аз най-сетне успях да го видя с ъгълчето на окото си. Беше нисък, само с два-три сантиметра по-висок от мен, с топчест нос и увиснали бузи, които сякаш се полюшваха всеки път, като си поемеше въздух.

- Ето така - обясняваше той, бършейки една от кубинките. - Погледни ме!

Това беше номер. Нямахме право да ги поглеждаме в очите.

Наоколо се разнесе тих смях - не от момичетата, а от войниците, струпали се зад гърба му.

Имах чувството, че кипя отвътре. Беше декември и температурата във фабриката едва ли достигаше пет градуса, но по бузите ми вече се стичаше пот и усещах как в гърлото ми се надига тежка, хриплива кашлица.

Усетих лек допир от едната си страна. Сам не биваше да отлепя очи от работата си, но забелязах как погледът й се плъзва към мен. Яростна червена вълна се катереше нагоре по шията й и можех да си представя колко бесни думи се мъчеше да сдържи зад зъбите си. Отново допря кокалестия си лакът до моя, сякаш за да ми напомни, че е с мен.

В следващия момент мозъкът ми отчете с болезнена мудност, че същият войник пак се беше доближил до мен, като търкаше рамото и ръката си в моите, докато връщаше внимателно кубинката на масата пред мен.

- А онези там? - попита с тих, хъхрещ глас, потупвайки с пръст пластмасовия кош, съдържащ вече лъснатите кубинки. - Наниза ли им връзките?