Александра Бракен - Тъмна дарба

- Още ли те боли?

Единствената причина да отворя очи беше, че тя вдигна клепачите ми с пръсти. После насочи тънък лъч ярка светлина първо в едното, след това и в другото ми око. Понечих да изпъна ръце, за да блокирам светлината, но установих, че са ги обездвижили с лепящи ленти. Нямаше смисъл да се съпротивлявам.

Жената изцъка с език, отстъпи назад и взе цветния аромат със себе си. Въздухът веднага се насити с острата миризма на спирт и кислорода вода, която ми подсказа къде се намирах.

Звуците на лазарета в Търмънд прииждаха и избледняваха на неравномерни вълни. Болезнен плач на дете, тропот на кубинки по белия теракотен под, скрибуцане на инвалидна количка... Имах чувството, че лежа върху тунел, прилепила съм ухо до земята и слушам бръмченето на минаващите под мен коли.

- Руби?

Жената беше облечена в син лекарски костюм и бяла престилка. Кожата й беше толкова бледа, а косата й - толкова светлоруса, че почти се сливаше с тънката завеса около леглото ми. Забеляза, че я гледам, и ми се усмихна сърдечно.

По-млад доктор от нея не бях виждала в Търмънд - но все пак можех да преброя посещенията си в лазарета на пръстите на едната си ръка. Веднъж ме приеха заради стомашен вирус и обезводняване, събитие, което Сам нарече Великото повръщане, и веднъж за изкълчена китка. И в двата случая се бях почувствала много по-зле след опипването от сбръчкани ръце, отколкото преди срещата с доктор. Нищо не лекува настинката по-бързо от мисълта за стар перверзник с одеколон от алкохол и лимонов сапун за ръце.

Но всичко в тази жена беше почти нереално.

- Аз съм доктор Бегби. Доброволка от „Леда Корпорейшън" съм.

Кимнах и погледът ми отскочи към емблемата със златист лебед върху джоба на престилката й.

Тя се приведе към мен.

- Ние сме голяма медицинска компания, която се занимава с проучвания и изпраща доктори в лагерите, за да помагаме в грижите за вас. Ако ще те накара да се отпуснеш, може да забравим официалностите и да ми викаш Кейт.

Естествено. Вперих поглед в протегнатата към мен ръка. Помежду ни се спусна тишина, нарушавана единствено от силното туптене в слепоочията ми. След момент на неловкост доктор Бегби прибра ръката си в джоба на престилката, но не и преди да я задържи за миг над лентата, с която лявата ми китка бе закрепена за металната решетка на леглото.

- Знаеш ли защо си тук, Руби? Спомняш ли си какво стана?

Преди или след кулата да изпържи мозъка ми? Само че не можех да го изрека на глас. С възрастните беше най-добре да не се говори. Умееха да чуват едно нещо и да го възприемат като друго, напълно различно. Не исках да им давам основание да ме наранят.

Затова от цели осем месеца не бях използвала гласа си. Дори не бях сигурна дали си спомням как се говори.

Незнайно как лекарката успя да отгатне въпроса, който едва задържах на върха на езика си.

- Задействали са усмирителната сирена, след като в столовата е избухнал бой. Доколкото разбирам, положението е било... напечено.

Меко казано. Белият шум - усмирителната сирена, както го наричаха властимащите - обуздаваше нас, докато на тях не се отразяваше по никакъв начин. Действаше на принципа на свирка за отблъскване на кучета и честотата му беше точно такава, че само нашите мозъци я улавяха.

Включваха го поради всевъзможни причини, понякога за дребни неща като например, че някое от децата е използвало неволно свръхестествената си способност, или за потушаването на размирици, възникнали в колибите. И в двата случая насочваха шума директно към сградата, в която се намираха провинените. Щом го бяха използвали върху целия лагер посредством високоговорителите, значи, положението наистина беше излязло извън контрол. Явно са се притеснили, че е лумнала искра, способна да разпали всички ни.

Този път доктор Бегби освободи китките и глезените ми без капка колебание. Мократа кърпа, с която бе почиствала лицето ми, висеше върху страничната

решетка. Бялата й материя беше пропита с яркочервени петна.

Вдигнах ръка и докоснах устата си, бузите си, носа си. Когато погледнах пръстите си, почти не се изненадах да видя, че са покрити с тъмна кръв. Беше засъхнала между ноздрите и устните ми, сякаш някой ме беше фраснал право в носа.

Опитах да се поизправя и веднага установих колко лошо хрумване беше това. Гърдите ми изкрещяха от болка и отново се проснах по гръб, без дори да усетя кога съм паднала назад. Доктор Бегби се спусна към мен и повдигна металното легло до изправено положение.