Александра Бракен - Тъмна дарба

- Имаш натъртени ребра - обясни ми тя.

Понечих да вдишам дълбоко, но гърдите ми бяха толкова стегнати, че успях да си поема само отсечена глътчица въздух. Явно докторката не беше забелязала, защото продължаваше да ме гледа милостиво и след малко попита:

- Може ли да ти задам няколко въпроса?

Фактът, че искаше разрешението ми, беше чудо сам по себе си. Огледах лицето й в търсене на омразата, заровена под приветливото й отношение, на страха в угрижените й очи, на отвращението, впримчено в ъгълчето на усмивката й. Но не намерих нищо. Дори раздразнение.

Някакво нещастно хлапе започна да повръща в отделението отдясно; виждах тъмния му силует като сянка върху бялата завеса.

Никой не седеше до него, никой не държеше неговата ръка. Бяха само той и купата му с повръщано. А аз лежах тук с препускащо от страх сърце, че вълшебната принцеса до леглото ми ще заповяда да ме убият като бясно куче. Но тя не знаеше на какво бях способна - нямаше как да знае.

Държиш се параноично - смъмрих сама себе си. - Вземи се в ръце.

Доктор Бегби извади химикалка от чорлавия си кок.

- Руби, спомняш ли си, когато включиха усмирителната сирена, да си падала напред по лице?

- Не - отвърнах аз. - Вече бях... на земята. - Не знаех доколко можех да й споделя. Усмивката на лицето й се уголеми и долових леко... самодоволство в нея.

- Винаги когато задействат сирената ли изпитваш такава болка и кървиш толкова?

Внезапно болката в гърдите ми загуби всякаква връзка с наранените ми ребра.

- Ще приема отговора ти за отрицателен... - Не виждах какво пише, а само, че ръката и химикалката й хвърчаха по хартията, драскайки така, сякаш животът й зависеше от това.

Белият шум винаги ми се беше отразявал по-тежко, отколкото на останалите момичета от колибата ми. Но никога преди не бях кървяла.

Доктор Бегби си тананикаше нещо, докато пишеше, май беше песен на Rolling Stones.

Тя е с управниците на лагера, напомних си. Една от тях е.

Но... в друг свят може и да не беше. Независимо от лекарското облекло доктор Бегби не изглеждаше много по-възрастна от мен. Имаше младежко лице, което навярно й носеше само затруднения във външния свят.

Винаги съм смятала хората, родени преди Изродското поколение, за големи щастливци. Живели са без страх от онова, което е можело да им се случи, прекосят ли границата между детството и юношеството. Доколкото знам, когато гоненията започнаха, децата над тринайсетгодишна възраст отърваха кожите -прескочиха Изродските лагери на игралната дъска на живота и продължиха направо към Нормаландия. Но като гледах дълбоките, нетипични за двайсетгодишна жена бръчки по лицето на доктор Бегби, започвах да се съмнявам, че им се е разминало толкова лесно. И въпреки това животът им беше потръгнал по-добре от нашия.

Способности. Необясними сили, умствени дарби, толкова противоестествени, че докторите и учените нарекоха цялото ни поколение Пси. Вече не ни приемаха за човешки същества. Необикновените ни мозъци ни отлъчиха от тази категория.

- От картона ти виждам, че са те класифицирали в категория „абнормален интелект" - продължи доктор Бегби след известно време. - Подложи ли те ученият, на когото беше поверена, на всички необходими изследвания?

Нещо леденостудено се вкопчи в стомаха ми. Може и да не бях научила много за света, може и образованието ми да се простираше едва до четвърти клас, но усещах, когато някой целеше да изкопчи дадена информация от мен. Военните преминаха към по-драстични мерки още преди години, но в началото разпитите им се провеждаха с деликатен, състрадателен тон. А фалшивото съчувствие смърди като лош дъх.

Дали знае нещо? Не е изключено, докато съм била в безсъзнание, да е разгледала мозъка ми на скенер или пък да ми е направила кръвни тестове. Пръстите ми се свиха един по един и ги стиснах в юмруци. Опитах да се съсредоточа в тази насока, но вероятностите постоянно атакуваха мислите ми. Страхът замъгляваше всичко.

Въпросът на лекарката увисна във въздуха, някъде между истината и лъжата.

Тропотът на кубинки върху блестящите от чистота плочки ме накара да извърна поглед от лицето й. Всяка стъпка звучеше като предупреждение и разбрах, че идват за мен, още преди доктор Бегби да е обърнала глава. Тя понечи да стане от кушетката, но аз не й позволих. Не знам какво ме прихвана, но сграбчих китката й и в този момент списъкът с наказания за подобно своеволие се заизрежда в

главата ми като прескачащ компактдиск, върху който всяка драскотина по повърхността бе по-дълбока от предишната.