Александра Бракен - Тъмна дарба

Увих ръка около нейната, но тя се отдръпна от мен, стиснала челюсти в свирепа гримаса. Бузите и носът й бяха яркочервени от безпощадния вятър навън, но поне не виждах синини или рани. Дори очите й не бяха подпухнали от плакане, за разлика от моите. Да, накуцваше леко, но ако не знаех какво се бе случило, щях да предположа, че се прибира от поредния тежък работен ден в градината.

- Сам - подхванах и веднага се отвратих от разтреперания си глас. Тя дори не благоволи да ме погледне и спря чак когато достигнахме леглата ни, като сграбчи в шепа чаршафа на горното, за да се повдигне. - Кажи нещо, моля те... -продължих окаяно аз.

- Не се застъпи за мен. - Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш не го беше използвала от дни.

- А ти не биваше да...

Тя отпусна брадичка върху гърдите си. Дълги, оплетени кичури коса провиснаха върху раменете и лицето й, скривайки изражението по него. И в този момент го почувствах - връзката ми с нея внезапно се бе скъсала. Изпитах странното усещане, че се рея във въздуха и течението ме отнася все по-надалеч и по-надалеч от нея, и няма за какво и за кого да се хвана. Стоях точно до Сам, но помежду ни бе зейнал каньон, който не можех да прескоча.

- Права си - каза накрая Сам. - Не биваше. - Пое си треперлива глътка въздух. -Но какво щеше да ти се случи тогава? Щеше просто да си стоиш и да му позволиш да постъпва така с теб, без да се защитиш.

После впи поглед в мен и ми се прииска отново да го извърне. В очите й проблясваше искра, по-мрачна отвсякога.

- Каквото и да ти говорят, колкото и да те нараняват, ти не им отвръщаш. И знам, Руби, знам, че просто си такава, но понякога се чудя дали изобщо те е грижа. Защо поне веднъж не им се опълчиш?

Гласът й едва надвишаваше шепот, но яростта в него ме караше да си мисля, че или ще ми се разкрещи, или ще избухне в истерични сълзи. Сведох поглед към ръцете й, които дърпаха нервно краищата на късите й панталони; движеха се толкова бързо, че за малко да пропусна яркочервените белези около китките й.

- Сам... Саманта...

- Искам... - Тя преглътна сухо. Първите сълзи се заплетоха в миглите й, но не се търкулнаха надолу. - Искам да остана сама. Поне за малко.

Не биваше да протягам ръка към нея, не и под влиянието на треската и умората. Не и докато се мразех до мозъка на костите. Но си помислих, че ако можех да й кажа истината, да й обясня, нямаше да ме гледа по онзи начин. Щеше да разбере, че от всичко - от абсолютно всичко - най-малко исках да страда заради мен. Тя беше единствената ми опора тук.

Но в мига, в който пръстите ми докоснаха рамото й, светът пропадна под краката ми. Усетих как по краищата на косата ми руква огън и я прогаря чак до черепа ми. Треската, която уж бях преодоляла, внезапно оцвети всичко пред очите ми в размито сиво.

Виждах празното лице на Сам, но нея вече я нямаше, беше заменена от нажежени до бяло чужди спомени - бяла училищна дъска, изпълнена с математически задачи, голдън ретривър, копаещ дупки в нечий двор, светът се издига и пропада през погледа на някого в люлка, нечии ръце изкореняват зеленчуците в градината, лицето ми е притиснато към задната тухлена стена на столовата и поредният юмрук лети към мен - безмилостна атака от всички страни, насечена като от светкавица на фотоапарат.

А когато най-сетне се върнах в реалността, двете още стояхме една срещу друга. За секунда ми се стори, че виждам собственото си ужасено лице, отразяващо се в тъмните й, лъскави очи. Сам обаче не гледаше в мен; като че ли не гледаше в нищо, освен в прашинките, хвъркащи лениво из въздуха от дясната ми страна. Познавах това празно изражение.

Бях го зървала върху лицето на майка ми още преди години.

- Нова ли си тук? - попита тя с внезапно отбранителен, уплашен тон. Очите й отскочиха от лицето ми към мършавите ми колене и обратно. Вдиша рязко, сякаш излизаше да си поеме въздух след дълъг престой в тъмни води. - Имаш ли си име поне?

- Руби - прошепнах аз. И това беше последната дума, която изрекох в продължение на почти цяла година.

Събудих се от допира със студена вода и угрижен женски глас.

- Добре си - уверяваше ме жената. - Всичко е наред. - Не знам кого си мислеше, че заблуждава с милите си думички, но аз определено не й се връзвах.

Позволих й да докосне лицето ми с мократа кърпа отново; топлината на тялото й ми действаше успокояващо. Ухаеше на розмарин и сладки спомени. За миг, само за миг ръката й докачи моята и едва го понесох.

Не си бях у дома и тази жена не беше майка ми. Задъхах се в стремежа си да задържа всичко в себе си. Не биваше да плача, не и пред нея, нито пък пред другите хора в стаята. Не биваше да им доставям това удоволствие.