Александра Бракен - Тъмна дарба

На следващата сутрин пътувахме в съвършена тишина, нарушавана единствено от радиостанциите на войниците и сподавените вопли на децата в задната част на автобуса. Детето в другия край на моята седалка подмокри панталоните си, но не каза нищо на рижавата жена от СОП, която стоеше до него. Вече го беше зашлевила веднъж, след като й се беше оплакало, че не е хапвало нищичко цял ден.

Приковах босите си стъпала в пода, за да задържа краката си неподвижни. От глада ми се виеше свят и от време на време успяваше да заглуши дори изблиците на смъртен страх, пронизващи тялото ми. Трудно ми беше да се съсредоточа, а още по-трудно да седя неподвижно; имах чувството, че се смалявам в желанието си да се слея със седалката и да изчезна напълно. Ръцете ми започваха да изтръпват от дългия престой зад гърба ми. Колкото повече се мъчех да разхлабя найлоновото въже, с което ги бяха вързали, толкова повече то прорязваше нежната кожа по китките ми.

Специален отряд „Пси" - така беше представил себе си и партньорите си шофьорът на автобуса, когато ни беше взел от склада. Идвате с нас по заповед на командира на Специален отряд „Пси" - Джоузеф Трейлър. Показа ни и някакъв документ, значи, беше истина. Така или иначе, бях научена да не споря с възрастни.

Автобусът се наклони рязко и отби от тясното шосе по още по-тесен черен път. Друсането събуди всеки, който бе имал щастието да заспи. Задействаха и войниците в черни униформи. Те изпънаха гърбове и стрелнаха погледи към предното стъкло.

Видях първо великанската ограда. Притъмнялото сиво небе оцветяваше всичко в потискащ тъмносин нюанс; всичко... без оградата. Тя сияеше в сребристо, докато вятърът свистеше през отворите й. Под прозореца ми виждах десетки униформени мъже и жени, които ескортираха автобуса бегом. Докато шофьорът минаваше през портата, военните в контролната кабина до нея се изправиха и му отдадоха чест.

Автобусът спря рязко и ни наредиха да не помръдваме от местата си, докато лагерната порта се затваряше зад нас. Ключалките й щракнаха гръмко в тишината. Нашият автобус не беше първият, минал през нея - първият беше пристигнал преди цяла година. Не бяхме и последният. Той щеше да пристигне след още три години и да запълни лагера до максималната му вместимост.

Последва секунда затишие, преди един войник в черен дъждобран да почука на вратата на автобуса. Шофьорът се пресегна и дръпна лоста - и сложи край на надеждите ни, че това е просто кратка спирка.

Беше грамаден мъж, напълно подходящ за ролята на зъл великан в някой филм или на злодея в анимациите. Войникът от СОП не свали качулката на дъждобрана, прикриваше с нея лицето и косата си и изобщо всичко, което би ми позволило да го разпозная по-късно. Не че имаше значение. Той не говореше от

свое име. Говореше от името на целия лагер.

- Сега ще станете и ще слезете от автобуса възможно най-дисциплинирано -провикна се той. Шофьорът понечи да му даде микрофона, но войникът го отблъсна с опакото на ръката си. - Ще бъдете разделени на групи от по десет души и подложени на необходимите изследвания. Не опитвайте да бягате. Не говорете. Не правете нищо, което не ви е казано да направите. Неподчинилите се ще бъдат наказани.

Тъй като бях на десетгодишна възраст, се явявах едно от по-малките деца в автобуса, макар че имаше и още по-малки от нас. Повечето изглеждаха на дванайсет, дори тринайсет. Омразата и подозрението в очите на войника накараха гръбнака ми да изтръпне от ужас, но у по-големите ми спътници породиха единствено непокорство.

- Върви на майната си! - извика някой от задните седалки.

Всички се обърнахме тъкмо навреме, за да видим как военнослужещата с огненочервената коса забива задния край на пушката си в устата на момчето. То изкрещя от болка и изумление, а жената повтори удара си с такава сила, че при следващия му гневен дъх от устата му се разхвърчаха ситни пръски кръв. Тъй като беше с вързани ръце, нямаше как да се предпази. Просто трябваше да понесе наказанието си.

Военните започнаха да извеждат децата от автобуса седалка по седалка. Аз обаче не можех да откъсна очи от момчето, чиято мълчалива, токсична ярост като че ли замъгляваше въздуха около него. Явно усетил, че се взирам в него, обърна глава и посрещна погледа ми. После кимна окуражително. И се усмихна, разкривайки окървавените си зъби. В този момент някой ме вдигна от седалката ми и преди да осъзная какво се случва, вече влачех крака по мокрите стъпала на автобуса и незнайно как се озовах на колене под проливния дъжд. Друг войник ме пое и ме поведе към две момичета на моята възраст. Дрехите им бяха полепнали по телата им като стара кожа, прозрачни и увиснали.